Фабрис Лардро - Безвремие

Откога датира моето „откритие“ на физиката? От седем, може би осемгодишна възраст, разумната възраст според Мама. Тя вероятно ме смяташе годен за службата, малкият Айнщин щеше да докаже, че не е само анаграма, случайна комбинация от рождени дати, готвехме се да разбием бараката, да разклатим основите на Вселената. Внимание, Айнщин пристига! Питахте ме за първия ми спомен като физик? Ще отговоря: Коледа 1963 или 1964, Париж, пред цялото семейство Айнщин, лели, братовчеди, баба. Мама ми подарява комплект уреди на младия химик, както и очарователна малка бяла престилка, която държи да ми облече лично: сияе от гордост, това е посвещаването на гения, първите стъпки на алхимика, началото на една кариера!

Бързо изтрезняхме. Научните дисциплини се оказаха проблематични за моя неуверен, скиталчески дух, който вероятно имаше други аспирации — но ще видим, ще видим после. Мама не разбираше нищо нито от физиката, нито алергията ми към тази материя, но вместо да се обезсърчи, да се откаже, нещо, което всяка разумна майка, ще се съгласите, би сторила, тя упорстваше и дори виждаше в бавния ми ум обща черта с великия физик, който според всички биографии, поне тя така твърдеше, бил посредствен ученик. „Проходил е много късно, приятно й беше на Мама да напомня, родителите му трябвало да го заведат на лекар, защото на три години още не говорел. Представяш ли си: на три години, почти като теб!“ Добре, така да е. Но нима всички бавноразвиващи се са гении? Въпреки изключителната си обективност мама забравяше да каже, че Айнщайн четял и разбирал Кант още на тринадесет години, че превъзхождал всичките си съученици по физика, математика, философия и като връх на всичко, че бил доказал сам теоремата на Питагор, която научил от чичо си Яков, преди още да е започнал да изучава геометрия! Очевидно аз бях много далече от всичко това: разсъжденията предизвикваха краткотрайни проблясъци в мозъка ми, но светлинките мъждукаха, задухваше вятър и хоп, помиташе пламъка и настъпваше мрак. Мама не се предаваше и плати стотици частни уроци за мен, посещавах елитни училища, в които учениците се опитваха да извисят разкапаните си умове, прозявайки се пред непонятните формули. Бих могъл да ви разкажа много случки от моето мъчително обучение, но не искам да ви досаждам. Защо не реагирах? Ще ви отговоря накратко: чувство на вина. Мама много я биваше за това. „Ех, ако баща ти беше тук. Знаеш, ти си целият ми живот. Ще бъда толкова щастлива когато се дипломираш.“ Не може да се устои на подобни приказки, нали разбирате, те ви задължават да надминете себе си, да убиете Учителя или да умрете от срам — ето каква беше алтернативата пред мен. Тръгвах на състезание, до голяма степен вече победен, непоправим неудачник Айнщин, но дълбоко в мен, днес си давам сметка за това, аутсайдерът щеше да си отмъсти, да обърне хода на нещата.

Живеехме в предградие на Париж. Всеки ден, точно в осем часа, тръгвах на работа с чантата си от изкуствена кожа, където моята създателка бе поставила обяда ми — два сандвича с пиле/майонеза/холестерол, мляко с ванилия и бисквити с какао. „Нямам доверие на кафенетата, заявяваше тя, сигурно всичко е от консерви. Освен това, хранейки се, ще си мислиш още малко за майка ти.“

Трудно е да се бориш, нали? Знам, Мама беше сама и си нямаше никого освен мен, малкия Алберт, плод на мимолетна страст с някакъв жалък тип, изключителен мъжкар — говоря за Леополд Айнщин (този мръсник я беше зарязал заради някаква уличница в Калифорния). Тя внезапно се оказала изоставена и, предполагам, е пренесла всичката любов на света върху моята малка особа. Но нима трябва да се пожертва невротичният поток на едно съзнателно същество? Защото тя беше — как да го кажа, без да нараня някого, без да мина за отвратителен неблагодарник — тя беше донякъде обсебваща, кастрираща, за да използвам добрия стар фройдиски израз.

„Интимният“ ми живот сериозно пострада и от сексуален се превърна бързо във виртуален: DVD/видеокасети/Интернет, научих се да се срещам с жени, които никога не отказват (макар че, доколкото ми е известно, те не казват наистина „да“), да се задоволявам с комедии, повтарящи се до безкрай — те се събличат заради теб, показват пищната си гръд, устремяваш се към тъмното руно между краката им, невероятно колко се стараят! Айнщин е един вманиачен перверзник, един незадоволен тип, който се е поддал на сексуалната индустрия, досещам се как ме съдите. Окончателно. Непреклонно. Брутално. Но, повярвайте ми, тази страст никога не е заемала важно място в живота ми, само по някое видео от време на време, безобидна интерлюдия.