Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Още от самото начало на нашия семеен живот знаехме, че в него са заложени известни проблеми, но и двамата предпочитахме да не мислим за тях. В редките случаи, когато между нас възникваше спор, той бе пораждан от културните ни различия. Например веднъж отидохме до една банка в Корпус Кристи да открием сметка и той написа на бланката само собственото си име.

— Какво е това? — попитах. — Къде е моето име?

Той се изненада.

— Ние, иранците, не откриваме банкови сметки на женско име.

— Тук не можеш да постъпваш като иранец — възразих аз. — Трябва да постъпваш като американец.

След кратък спор Муди отстъпи. Просто не му беше хрумвало, че онова, което имаме, е наше общо притежание.

Чувството му за собственост върху мен бе нещо, което много ме дразнеше. Сякаш и аз подобно на банковата му сметка бях лично негова. Когато се намирахме в компанията на много хора, той искаше да съм плътно до него. Винаги стояхме прегърнати или ме стискаше за ръката, сякаш се страхуваше да не избягам. Неговото внимание и любов ме ласкаеха, но понякога ме дразнеха.

В ролята си на втори баща, а не на приятеля на мама Муди също не бе блестящ. Естествено, възприе поведението на ирански родител и изискваше от Джо и Джон да му се подчиняват безпрекословно. Това бе особено неприятно за Джо, на своите единайсет години вече започваше да се чувства по-самостоятелен. До сватбата ми именно той бе мъжът в семейството.

Освен това присъствието на Реза бе несъмнено най-големият източник на напрежение по онова време. Той учеше в държавния университет Уейн в Детройт и известно време живя в апартамента на Муди. На първата годишнина от брака ни се дипломира като икономист и Муди го покани да остане при нас в Корпус Кристи, докато си намери работа.

Когато Муди отсъстваше от къщи, Реза моментално влизаше в ролята на господар и повелител и започваше да се разпорежда с абсолютно всичко, очаквайки да му се подчиняваме безпрекословно. Скоро след пристигането му бях поканила няколко приятелки на чай. Реза мълчаливо се настани в стаята при нас и очевидно си водеше наум бележки, за да докладва на Муди, в случай че сме си позволили непочтителни изказвания. В мига, в който гостите ми си тръгнаха, той ми нареди да измия съдовете.

— Ще се погрижа за тях, като му дойде времето — сопнах се аз.

Реза се опитваше да ми нарежда кога да пера, какво да приготвя на момчетата за обяд и кога да отскоча до съседите за кафе. Спорех с него, но той бе изключително упорит и от своя страна не си помръдваше пръста да ми помогне в домакинството.

Многократно се оплаквах на Муди за наглите му опити да се меси в живота ми. Той обаче, тъй като не знаеше за най-неприятните случаи, ме съветваше да бъда по-търпелива.

— Няма да стои дълго — казваше ми той. — Само докато си намери работа. Племенник ми е. Трябва да му помогна.

С Муди влагахме средства в пазара на недвижими имоти и по-точно в бизнеса с жилища под наем, от който можехме да печелим благодарение на данъчните облекчения. По тази причина бяхме установили отлични отношения с един от най-преуспяващите банкери в града. Убедих го да се срещне с Реза, за да види дали може да му намери работа.

— Предложиха ми да започна работа като касиер — оплака се Реза, като се върна от срещата. — Нямам намерение да ставам касиер в банка.

— Много хора биха се радвали на такова предложение — отговорих аз, неприятно изненадана от реакцията му.

— Това е добро начало за бъдеща кариера.

Тогава Реза каза нещо много показателно — нещо, което успях да осъзная години по-късно, когато опознах чувствителността на иранеца и по-точно на семейството на Муди. Той каза:

— В тази страна няма да приема никаква друга работа, освен президент на компания.

Бе готов да живее на наш гръб и благодарение на нашата щедрост, докато някоя американска компания не проявеше изключителна мъдрост и коленопреклонно го помолеше да я управлява.

Междувременно Реза прекарваше времето си на плажа, потънал в четене на Корана, в молитви и в опити да контролира всяко мое действие. Когато тези му задължения го изтощаваха, той лягаше да си подремне.

Изнервящите седмици станаха месеци. Най-накрая убедих Муди да предприеме нещо. Рекох му:

— Или той напуска, или аз.

Наистина ли щях да го сторя? Вероятно не, защото разчитах на чувствата на Муди към мен и се оказах права.

Като мърмореше на фарси — очевидно проклятия по мой адрес — Реза се изнесе на квартира, чийто наем плащаше Муди. Скоро след това той се върна в Иран, за да се ожени за братовчедка си Есей.