Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Муди оттегли документите си за американско поданство.

Понякога думата „развод“ доста занимаваше мислите ми. Бе дума, от която се страхувах и която ненавиждах. Веднъж вече бях минала по този път и никак не ми се искаше всичко да се повтори отново. Да се разведа с Муди означаваше да се откажа от живот, който не бих могла да си осигуря сама, и от брак, за който все още вярвах, че е изграден на основата на любовта.

Освен това обмислянето на подобна възможност стана напълно излишно в момента, в който разбрах, че съм бременна.

Чудото оказа прекрасно въздействие върху Муди. Той престана да възвеличава политиката на Иран, изпълнен с гордост от факта, че ще става баща. Поднови чудесния си навик да ме обсипва ежедневно с подаръци. Щом започнах да нося широки дрехи, той взе да се хвали с корема ми пред всеки срещнат. Направи ми стотици снимки и ми казваше, че бременността ме е разкрасила.

Третото лято от брака ни премина под знака на очакваното бебе. Когато Муди бе на работа в болницата, двамата с Джон си прекарвахме чудесно. Той бе вече осемгодишен и много ми помагаше в къщната работа. Заедно превърнахме една от спалните в бебешка стая. Доставяше ни голяма радост да купуваме заедно бебешки дрешки в жълто и бяло. Двамата с Муди посещавахме заедно курсове за млади родители, където той не криеше, че предпочита син. За мен това нямаше никакво значение. Вече обичах живото същество в мен, било то момче или момиче.

В началото на септември, когато бях в осмия месец, Муди ме помоли да го придружа на една медицинска конференция в Хюстън. Пътуването щеше да ни осигури няколко прекрасни дни, преди да ни затрупат изтощителните грижи по новороденото. Моят лекар одобри идеята, като ме увери, че до раждането ми остава цял месец.

През първата ни вечер в Хюстън обаче получих остри болки ниско долу и се разтревожих не на шега, че родилните ми болки започват.

— Ще се оправиш — окуражи ме Муди.

На следващия ден искаше да посети НАСА.

— Не се чувствам много добре — казах му.

— Добре, да отидем на пазар — предложи той.

Преди да тръгнем по магазините, отидохме да обядваме, но в ресторанта болката се засили и се почувствах доста отпаднала.

— Да се върнем в хотела. Може би ще успея да изляза, след като си почина.

Там започнаха родилните болки и водата ми изтече. Муди не можеше да повярва, че е настъпил сублимният момент.

— Ти си лекар. Водата ми изтече. Не знаеш ли какво означава това?

Той се обади на моя лекар в Корпус Кристи, който го насочи към свой колега в Хюстън. Той се съгласи да се заеме с мен и ни накара бързо да отидем в болницата.

Помня ярките горещи светлини на родилната зала.

Помня и Муди в чиста престилка да стои до мен, да стиска ръката ми и да ми помага със съвети. Спомням си родилните мъки и ужасната болка, която съпровожда идването на новия живот. Може би е предупреждение за всичко онова, което очаква човека в бъдеще.

Преди всичко обаче помня акушер-гинеколога, който обяви:

— Имате дъщеря!

Екипът лекари нададе радостни възгласи при това великолепно чудо. Засмях се, замаяна от щастие, облекчение и изтощение. Лекарят и сестрата положиха първите грижи за новороденото и после ми го донесоха.

Беше едно светлокожо бижу със светлосини очи, които примигваха срещу силната светлина на лампите. По влажната й главица бяха полепнали няколко червеникаво-руси букли. Миниатюрното й лице бе копие на Муди.

— Защо е със светла коса? — попита напрегнато Муди. — И защо има сини очи?

— Не мога да ти отговоря — казах, прекалено уморена и възбудена, за да обръщам внимание на дребните му притеснения относно прекрасното дете, на което бях дала живот. — Като изключим светлия тен и косата, тя ти е одрала кожата.

За миг бебето погълна цялото ми внимание и аз престанах да забелязвам какво става наоколо. Обвих я с ръце и й заговорих, трептяща от любов:

— Ще те кръстим Мариам — прошепнах аз. Това бе едно от най-прекрасните ирански имена, които знаех, а освен това приличаше на екзотично американско име.

Минаха няколко минути, преди да осъзная, че Муди си е тръгнал.

Каква странна смесица от чувства изпитах тогава! Муди очевидно не бе успял да зададе на глас въпроса, който истински го е измъчвал. „Защо е момиче?“ — бе обвинението, което той бе искал да ми отправи. Неговата ислямска мъжественост бе наранена от появата на първородна дъщеря и той ни остави сами тази нощ, при все че трябваше да бъде при нас. Не очаквах такова поведение от мъжа си.