Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Отстрани на балкона имаше тесен парапет, който го свързваше с покрива на съседната едноетажна къща. От прозореца на спалнята ни можех да се добера до него и да се прехвърля върху съседния покрив, макар операцията да бе доста рискована. Ами после? Ако вратата на съседския балкон е заключена? Ако няма никой в къщата? Щяха ли да ми помогнат съседите, или ще повикат полицията? Дори да успея да избягам, какво ще стане с Махтоб?

В главата ми се въртяха десетки страхове, възможности и предположения, въпреки че слепоочията ми пулсираха от ударите на Муди. Безнадеждността на положението ме притисна като оловна плоча. Трябваше да установя връзка — каквато и да е, но връзка — с външния свят. Бързо закрачих към спалнята на Мамал и Насрин и отворих прозореца, който гледаше към малка пресечка отстрани на къщата. Навън се носеше обичайният уличен шум и никой дори не подозираше за злощастната ми съдба. Струваше ми се особено важно да бъда по-близко до забързаните по свои дела мъже и жени. Прозорците имаха железни решетки, разстоянието между пръчките бе около петнайсет сантиметра, а между тях и самите прозорци имаше закрепен с болтове шперплат, който ми пречеше да виждам какво става навън. Тротоарът бе съвсем тесен и минаваше непосредствено до къщата, така че изобщо не можех да го видя.

Дадох си сметка, че ако успея да сваля шперплата, ще мога да притисна чело в решетката и да наблюдавам тротоара. Прерових къщата за отвертка, но никъде не успях да открия, и тогава взех от кухнята един нож. Отместих шперплата и вперих поглед надолу. Сега вече можех да наблюдавам оживеното движение по улицата, но това с нищо не променяше нещата. Никой от минувачите не можеше да ми помогне. Неохотно върнах шперплата на място, за да не забележи Муди какво съм се опитвала да правя. Върнах се в хола и там си дадох сметка, че ако иска, Муди може да ме изолира още повече. Всички врати в апартамента имаха заключалки и би могъл да ме заключи в хола. Още веднъж прерових къщата за някакви инструменти или оръжие и най-сетне взех остър кухненски нож. Скрих го заедно с ножа, който бях използувала като отвертка, под един от персийските килими в хола. Ако Муди ме заключеше тук, можех да ги използвам, за да разбия ключалките. Продължих да тършувам из къщата и ми дойде наум, че между столовата и стълбищната площадка има вътрешен прозорец. Муди бе забравил тази възможност за измъкване. Той почти не се забелязваше, тъй като бе скрит зад тежко перде. Не бе заключен и леко се отвори още от първия опит. Показах глава навън и внимателно заоглеждах наоколо. Можех лесно да се измъкна и да изляза на площадката, но пак си оставах пленница, защото тежката желязна външна врата винаги стоеше заключена. Внимателно огледах стълбището, което продължаваше нагоре към покрива на сградата. Можех да изляза горе и да се опитам да се прехвърля на някой съседен покрив. Ами после? Дали някой от съседите щеше да приеме избягала от съпруга си американка и да я остави да напусне необезпокоявана дома му? Дори в този случай щях да остана без Махтоб.

Не спирах да плача. Осъзнавах, че с живота ми е свършено и Муди може да ме убие всеки момент и затова трябва да опазя моите познати. Сграбчих бележника с адресите и бързо започнах да унищожавам телефонни номера. При все че бяха кодирани, не исках да застрашавам живота на нито един от хората, които бяха направили и най-малък опит да ми помогнат. Между страниците имаше няколко късчета хартия с кодирани телефонни номера, които изгорих и изхвърлих пепелта.

Съсипана от всичко случило се през последните няколко ужасни дни, аз се строполих на пода и останах така. Възможно е и да съм задрямала. Събуди ме звукът на превъртащ се в ключалката ключ и преди да имам време да реагирам, влезе Есей. Носеше поднос с храна.

— Моля те да хапнеш — рече тя.

Поех подноса, благодарих и за храната и се опитах да завържа разговор, но Есей се държеше свито и притеснено.

— Съжалявам — тихо промълви тя, преди да напусне, и заключи вратата след себе си. Изщракването на ключа отекна в главата ми. Отнесох подноса в кухнята, без да се докосна до яденето. Минаха дълги и мъчителни часове, преди той да се върне. Беше сам.

— Къде е тя? — изплаках аз.

— Не е нужно да знаеш — строго отвърна той. — Не се безпокой за нея. Отсега нататък за нея ще се грижа аз.

Той ме блъсна грубо и влезе в спалнята. За миг изпитах перверзно удоволствие, наслаждавайки се на следите от собствените си нокти по физиономията му. Но това чувство се стопи много бързо при сравнението между неговите и моите много по-жестоки наранявания. Къде беше милото ми дете?