Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Минутите се точеха и ми се струваха безкрайни. Напрегнато слухтях, за да доловя и най-слабия тревожен шум, а ръцете ме боляха, защото притисках до себе си Махтоб. Не преставах да се моля наум, докато очаквах смъртта си, безпомощна срещу яростта на полуделия ми съпруг.

Мина цяла вечност, преди призивът за молитва да прозвучи от градските високоговорители. След няколко минути чух Муди да се моли в хола заедно с Мамал и Насрин. Махтоб неспокойно се размърда в леглото. Първите утринни лъчи разкъсаха мрака на ужасната нощ.

Махтоб стана за училище. Трепереше от страх и се хвана за стомаха от мига, в който се събуди. Оплакваше се от болки и докато се обличаше, на няколко пъти изтича до тоалетната.

Сега знаех, наистина знаех следващия ход на Муди. Усетих го по очите и тона му, като подвикваше на Махтоб да бърза, а после се обърна към мен:

— Днес ще я заведа аз. Ти оставаш тук.

През тези осем месеца двете с Махтоб бяхме неразделни съюзници в борбата срещу голямата мечта на Муди да ни превърне в истинско иранско семейство. Заедно можехме да се съпротивляваме, поотделно със сигурност щяхме да се огънем и предадем.

— Ако те отведе надалеч оттук, трябва да отидеш с него — нареждах през сълзи, докато стояхме сгушени в банята.

— Трябва да си добричка с татко, дори ако те отведе далеч от мен и не те върне тук. Не казвай на никого, че сме ходили в посолството. Никога никому не споменавай, че сме се опитвали да избягаме. Не казвай даже и да те бият. Ако кажеш, никога няма да успеем да се измъкнем. Това е нашата тайна и трябва да я пазиш.

— Не искам да ме разделят от теб — скимтеше Махтоб.

— Знам. Не бих могла да го понеса, но ако те отведе, не се тревожи. Помни, че никога не си сама. Помни, че Господ е винаги с теб и няма значение колко самотна се чувстваш. Когато те е страх, моли се и помни, че никога няма да напусна тази страна без теб. Никога! Един ден ще си отидем заедно оттук.

Докато Махтоб се стегне и приготви за училище, стана много късно. Облечен в тъмносин костюм, Муди нетърпеливо я чакаше, за да тръгват. И той щеше да закъснее за работа. Цялото му същество подсказваше, че ще избухне всеки момент, и чашата на търпението му преля тъкмо когато се готвеше да поведе Махтоб навън. Тя изпъшка и побягна към спасителната тоалетна. Муди се хвърли след нея и я повлече към вратата.

— Толкова й е зле! — изкрещях аз. — Не можеш да постъпваш така с нея!

— Мога! — изръмжа той.

— Моля те, нека да дойда и аз.

— Не!

Той перна Махтоб по главата с опакото на ръката си и тя изписка. Инстинктът за самосъхранение ме напусна отново. Отчаяно исках да спася Махтоб от ужасите, които я очакваха. Хвърлих се към Муди и се вкопчих с всички сили за ръката му, а ноктите ми пробиха и разпраха сакото му.

Той отхвърли Махтоб настрана и ме сграбчи, хвърли ме на земята и се нахвърли върху мен. Сграбчи ми главата с две ръце и я заблъска по пода. Махтоб с писък хукна към кухнята за Насрин. Муди за миг я проследи с очи и аз използвах момента, за да му върна удара. Ноктите ми се впиха в лицето му, а пръстите ми се вкопчиха в косата му. Двамата се мятахме по пода няколко минути, а после той ми нанесе силен изненадващ удар по лицето и взе превес. Като не намери никого в кухнята, Махтоб побягна към спалнята на Мамал и Насрин.

— Помощ! Моля ви, помогнете! — пищях аз. Махтоб увисна на дръжката на вратата, но тя бе затворена. Отвътре не се чуваше ни звук, ни стон. Отникъде не можех да разчитам на помощ. Натрупаната през изминалите осем месеца ярост ми даде сили да се съпротивлявам на Муди така, че той истински се изненада. Ритах, хапех, опитвах се да докопам очите му с нокти и да го ритна в слабините и така не му давах възможност да мисли за друго.

— Тичай долу у Есей! — изкрещях към Махтоб.

Тя плачеше и пищеше и не искаше да ме остави насаме с лудия, който бе неин татко, уплашена както за моя, така и за своя живот. Нападна го в гръб и малките й юмручета забарабаниха по гърба му яростно, но безсилно. Впи се в кръста му и го задърпа, за да го отскубне от мен. Той ядно се извърна и с лекота я отблъсна.

— Върви, Махтоб! Тичай у Есей! — повторих аз. Отчаяно, милото ми дете най-сетне изчезна зад вратата и изтича надолу по стълбите, докато Муди и аз продължихме да водим последната битка в живота си — така поне си мислех тогава. Муди ме захапа по ръката толкова силно, че ми потече кръв. Изпищях, отскубнах се от хватката му и успях да го ритна, но ударът повече го разгневи, отколкото му причини болка. Сграбчи ме със силните си ръце и ме хвърли на земята. При падането си ударих гръбнака и остра болка прониза цялото ми тяло. Сега почти не бях в състояние да се движа. Той дълго ме удря и рита, ругаейки с все сили. После взе да ме влачи по пода за косата. В ръцете му оставаха цели кичури.