Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

— Не! — извиках аз. — Искам да се качим на първия самолет за Щатите.

— Добре — съгласи се той. — Ще ви подготвим паспортите и ще ви качим на самолета още този следобед.

Помоли ни да почакаме във фоайето няколко минути. Докато седяхме на пейката, очите ми се спряха на едно друго американско знаме и в гърлото ми заседна бучка.

— Махтоб, можеш ли да повярваш, че си отиваме у дома? — казах. — Можеш ли да си представиш, че най-сетне си отиваме у дома?

Помолихме се и двете по най-простия възможен начин.

— Благодаря ти, Господи, благодаря ти.

Докато чакахме, Махтоб намери, или може би някой й даде, пастели. Тя се умълча и взе да рисува. Не й обърнах внимание, докато сама не показа картината си.

Най-отгоре на страницата грееше голямо златистожълто слънце. В дъното се виждаха четири редици кафяви планини. Отпред имаше платноходка, подобна на нашата в Алпина. В единия ъгъл — самолет или птица. В черно беше нарисувала типична кюрдска къща, като онези, които бяхме срещнали по пътя си. По стените беше сложила и дупки от куршуми. В центъра се вееше червено, бяло и синьо знаме. С черен пастел Махтоб беше написала с печатни букви дума, която сякаш излизаше от знамето.

Въпреки че буквите бяха четливи, едва успях да ги разчета, защото очите ми бяха плувнали в сълзи. С детински почерк Махтоб бе написала:

АМЕрикА

Махтоб и аз пристигнахме у дома в Мичиган на 7 февруари 1986 година, за да открием, че свободата може да бъде и горчива. Бяхме луди от щастие, че отново виждаме Джо и Джон, майка и татко. Пристигането ни помогна на татко да събере малкото си останали сили. Известно време се държа, но в края на краищата болестта го надви. Толкова липсва на всички ни!

Майка се мъчи да свикне без него, плаче често, но е благодарна, че дъщеря й и внучката й се завърнаха от ада. Но все се страхува от бъдещето.

Джо и Джон ни помогнаха да свикнем с живота тук. Те са добри синове, по-скоро вече мъже, отколкото момчета. Нямам никакви известия от приятелките ми Чамсей, Зари, Алис и Фереще. Нито една от тях не знаеше за плановете ми и се надявам, че всичко това не им е донесло неприятности. Не бих искала да се свържа с тях от страх да не им напакостя.

Хелън Баласаниан все още работи в американската секция на швейцарското посолство в Техеран и помага с каквото може на други, оказали се в моето положение.

Изпратих кратко известие до Хамид, собственика на магазина за мъжко облекло в Техеран, чийто телефон ми беше единствената връзка с Хелън, Амал и другите. В отговор получих писмо с дата 2 юли 1986 година, предадено ми чрез трето лице. В писмото се казваше:

Моя храбра сестро Бети,

Не бих могъл да ти опиша чувството, което изпитах, като получих писмото ти. Седнах зад бюрото и трябваше да мине много време, преди да дойда на себе си. Извиках жена си и й разказах твоята история. Тя също се зарадва. Всички ние сме щастливи да разберем, че ти си вече у дома и си добре. Както знаеш, винаги съм те харесвал, както и красивата ти малка спътница М.! Няма да ви забравя през целия си живот.

Затвориха магазина ми преди около петдесет дни, защото съм бил продавал тениски с английската азбука по тях, така че вече нямам работа. Положението тук се влошава с всеки изминал ден. Мисля, че ти наистина имаше късмет.

Моля те, поздрави М. и предай на родителите си моите най-топли привети.

Отзивчив банкер ми даде в заем парите, които трябваше незабавно да върна на Амал. Самият той смяташе да избяга в края на 1986-а, но всичко се провали, когато се развихри скандалът с американските оръжейни доставки за Иран, довели до усилване на мерките за сигурност. Сега, когато пиша това, той продължава да търси начин да се измъкне оттам.

Скандалът, който се разрази в САЩ във връзка с оръжейните доставки, беше за мен, както и за всички, живели в Иран през последните две години, голяма изненада. Говореше се, че Съединените щати подкрепят и двете страни във войната между Иран и Ирак.

На Махтоб й беше трудно да се приспособи отново към живота в Америка, но се справи сравнително бързо. В училище е отличничка и отново се превърна в онова щастливо лъчезарно дете, каквото беше преди. Понякога тъгува за баща си, но не за безумеца, който ни държеше като заложници в Иран, а за любящия си баща, който някога бе обичал така много и двете ни. Тъгува и за зайчето си. Обиколихме всички магазини за играчки, но така и не успяхме да намерим същото.

След завръщането ни в Америка аз се срещнах с Тереза Хобгуд от Държавния департамент, която беше помагала на семейството ми през осемнайсетте месеца на изпитания. Тя се съгласи с идеята ми да разкажа историята си и така да предупредя другите. Отделът, в който работи Тереза, се занимава с всички случаи на американски жени и деца, държани против волята им в Иран или някоя от другите мюсюлмански страни. Номерата в картотеката на отдела са повече от хиляда.