Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Пак спряхме до едно отклонение. Майката на Мосен запали нова цигара, слезе от колата и си тръгна, без да каже довиждане.

За Ван продължихме само ние двете и шофьорът.

По едно време шофьорът спря в безлюдна местност и ни направи знак да свалим допълнителните дрехи. Останахме само по американското си облекло. Сега вече можехме да минем за американски туристи, въпреки че ни липсваха необходимите печати в паспортите.

По пътя забелязах, че селата, през които минаваме, стават все по-големи. Скоро влязохме в покрайнините на Ван.

— Летището! — казах на шофьора.

Махтоб повтори думата на фарси и лицето на шофьора светна. Спря пред един офис, по чиито витрини бяха разлепени туристически проспекти, направи ни знак да го изчакаме и влезе вътре. След няколко минути се върна и с помощта на Махтоб ми обясни, че за Анкара има полет след два дни.

Твърде дълго. Трябваше бързо да стигнем до Анкара, преди някой да ни открие.

— Рейс? — попитах с надежда. Шофьорът не ме разбра.

— Аутобус?

— А-а — въздъхна той с облекчение.

Включи на скорост и се понесе по улиците на Ван. Спряхме на една автогара. Отново ни махна да останем в колата. Като се върна, попита:

— Лире?

Измъкнах пачката турски пари и му ги подадох. Взе няколко банкноти и изчезна, а когато отново се появи, весело размахваше два автобусни билета до Анкара. Заговори на Махтоб.

— Той казва, че автобусът тръгва в четири часа — каза Махтоб.

Погледнах часовника си. Беше едва един. Не ми се искаше да се мотая из автогарата цели три часа, затова реших да попитам за храна. Откакто бяхме напуснали сигурния си дом в Техеран, бяхме яли само хляб и слънчогледови семки с чай.

Шофьорът се огледа наоколо и ни подкани да го последваме. Заведе ни в най-близкия ресторант. Като седнахме, той доволно потри ръце.

— Готово! — рече той.

Благодарихме му за помощта. Като си тръгна, очите му се бяха насълзили.

Поръчахме си някакво неизвестно ястие, но то се оказа много вкусно — печено пиле с ориз. Да си оближеш пръстите.

Хранихме се бавно, опитвайки да убием времето си в разговори за Америка. Тайно аз се тревожех за татко. Стомахът ми бе пълен, но бях гладна за новини от семейството ми.

Лицето на Махтоб изведнъж светна.

— О! — каза тя. — Ето го пак нашия шофьор. Вдигнах поглед и го видях да идва към нашата маса.

Седна и си поръча ядене. Явно се чувстваше виновен, че ни е оставил, преди да сме се качили в автобуса.

Най-сетне тримата се запътихме към автогарата. Там шофьорът ни издири някакъв турчин, може би началника на гарата, и му разказа за нас. Турчинът ни поздрави сърдечно. Шофьорът ни каза още веднъж:

— Готово! — Очите му отново се навлажниха. Турчинът ни настани до печката. Едно момче на около десет години ни поднесе чай.

Наближи четири и турчинът дойде при нас.

— Паспорт? — попита той.

Сърцето ми трепна. Погледнах го смутено и се направих, че не разбирам.

— Паспорт? — повтори той.

Отворих чантата си и взех да ровя вътре. Той поклати глава и ме отмина. После продължи да проверява документите на останалите пътници. Сигурно знаеше, че имаме паспорти. Какво ли му бе казал шофьорът за нас?

Все още се движехме в един свят на интриги и загадки, свят на прошепнати обяснения и многозначителни кимвания.

Прозвуча официално съобщение, в което долових думата Анкара. Двете с Махтоб веднага тръгнахме след пътниците, които се качваха в модерен междуградски автобус.

Намерихме две места в дъното, отляво на пътеката. Двигателят работеше тихо и в автобуса беше топло.

Сега вече само двайсет и четири часовото пътуване до Анкара стоеше между нас и свободата.

За минути излязохме извън града. Пътувахме доста бързо за тези заледени планински пътища. Умората ме надви. Унесох се.

Като се събудих, беше непрогледна нощ. Шофьорът бе натиснал рязко спирачките, но автобусът продължаваше да се плъзга, преди да спре. Навън бушуваше буря. Пред нас бяха спрели и други, автобуси. Магистралата бе затрупана с дебели преспи сняг. Няколко автобуса бяха затънали и препречваха пътя.

Наблизо се виждаше някакво заведение — хотел или ресторант. Като разбраха, че ще има доста да се чака, повечето от пътниците тръгнаха натам.

Наближаваше полунощ. До мен Махтоб спеше дълбоко, а аз не можех да помръдна; като вцепенена наблюдавах зимния пейзаж. Отново се унесох.

Часовете минаваха, а аз ту заспивах, ту се разбуждах, тъй като отоплението на автобуса беше изключено.