Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

После ми хрумна една идея:

— Мога ли да се обадя в посолството? — попитах. Той ми разреши. Взе телефона, поговори с някого и ми подаде слушалката. Отсреща беше дежурният офицер от охраната от морската пехота.

— Какъв е проблемът, госпожо? — попита той. В гласа му се прокрадна нотка на подозрителност.

— Не ни разрешават да преспим, защото паспортите ни не са подпечатани. Имаме нужда от подслон за през нощта. Можем ли да дойдем при вас?

— Не — рязко отвърна той. — Не можете да дойдете тук.

— Какво да правя тогава? — проплаках аз отчаяно. Гласът му на военен звучеше равно.

— Как влязохте в Турция, без да подпечатат паспортите ви?

— Не бих искала да говорим за това по телефона. Просто помислете.

— Как влязохте в Турция? — попита отново той.

— На кон.

Морският пехотинец избухна в смях.

— Вижте, госпожо — изсмя ми се той. — Три часът сутринта е. Нямам време да разговарям с вас за такива неща. Това не е работа на посолството. Това е работа на полицията. Обърнете се към полицията.

— Не можете да постъпите така с мен — извиках. — Цяла седмица се мъча да избягвам полицията, а вие ме пращате при тях. Трябва да ми помогнете!

— Не виждам какво мога да направя за вас.

Затворих телефона съкрушена. Казах на администратора, че ще трябва да изчакам до сутринта, за да се видя с някого в посолството. Още веднъж го помолих да ни позволи да прекараме нощта във фоайето.

— Не мога да ви оставя тук — каза той.

Думите му бяха категорични, но тонът бе посмекчен. Може би и той имаше дъщеря. Поведението му ме обнадежди да опитам пак.

— Бихте ли ми поръчали разговор с Америка за тяхна сметка? — попитах.

— Да.

Докато чакахме да се свържем с Банистър, Мичиган, администраторът поръча да ни поднесат чай.

В Анкара беше сряда, но в Мичиган бе все още вторник, когато за първи път се чух с майка ми.

— Махтоб и аз сме в Турция — казах.

— Слава Богу! — извика майка.

През сълзи ми обясни, че миналата нощ сестра ми Каролин се обаждала да ме търси в Техеран, а Муди троснато й отвърнал, че сме избягали и не знае къде сме. Тогава те още повече се разтревожили за нас.

— Как е татко? — попитах аз.

— Държи се — каза майка. — Сега ще занеса телефона до леглото му.

— Бети! — извика татко. — Толкова съм щастлив, че сте се измъкнали. Прибирай се бързо! Ще стискам зъби, няма да умра, докато не ви видя отново — рече той, а гласът му отслабваше.

— Сигурна съм!

Да искаш, значи да можеш.

Мама отново взе телефона и аз я помолих да се свърже със служителя в Държавния департамент, запознат с моя случай, за да обясни на хората от посолството в Анкара как стоят нещата.

— Ще ви звънна пак от посолството — казах. След разговора изтрих сълзите си.

— Какво да правя сега? — попитах администратора. — Не мога да обикалям улиците с нея посред нощ.

— Вземете такси и тръгнете от хотел на хотел — каза той. — Може би някъде ще ви приемат. Показвайте им паспортите само ако много настояват.

Той ни върна паспортите и моите сто и петдесет долара, след което ни повика такси.

Очевидно нямаше да се обади в полицията. Просто не искаше да си създава неприятности. Когато таксито пристигна, той каза на шофьора:

— Хотел „Дедеман“.

Администраторът там беше по-отзивчив. Като му казах, че ще оправя паспортите още на сутринта в посолството, той попита:

— Имате ли проблеми с полицията?

— Не — отговорих.

— Добре — кимна той.

След това ме покани да попълня регистрационна карта с измислено име. Вписах в регистъра моминското си име — Бети Лавър.

Горе в стаята и двете си взехме гореща вана. Измихме си зъбите и заспахме.

На сутринта се обадих на Амал.

— Бети! — извика той. — Къде сте?

— Есфахан.

Амал изкрещя радостно, като чу нашето кодово название за Анкара.

— Добре ли сте? Гладко ли мина всичко? Добре ли се държаха с вас?

— Да — уверих го. — Благодаря ти. Благодаря ти, толкова ти благодаря!

Двете с Махтоб закусихме, пихме по чаша портокалов сок и истинско американско кафе.

След това взехме такси до посолството на Съединените американски щати. Докато плащах на шофьора, Махтоб извика:

— Мамо, погледни! Погледни! — Сочеше ми американското знаме.

Вътре си казахме имената. На дежурната, която седеше в будка зад бронирано стъкло, подадохме паспортите.

След минута се появи човек и застана зад нея. Представи се като Том Мърфи, вицеконсул. Вече му бяха съобщили за нас от Вашингтон.

— Наистина съжалявам за снощи — каза. — Обещавам ви, че дежурният по охраната няма да получи премия тази година. Ще останете ли да разгледате Анкара?