На разсъмване се събудих от шума на снегорина, който разчистваше пътя напред. Махтоб често потреперваше в съня си.
Най-сетне продължихме след около шестчасово закъснение.
Махтоб се размърда, потърка очи, погледна през прозореца и ме попита:
— Мамо, кога ще стигнем? Разказах й за голямото закъснение. Автобусът се носеше с главоломна скорост през неукротимата виелица. Страхувах се, защото шофьорът караше като луд, а пътят беше опасно заледен. След всеки завой благодарях на Бога, че сме останали живи. Щеше да бъде ужасно нелепо да умрем точно сега.
Но видях смъртта — късно следобеда на същия ден. Пет-шест автобуса се бяха преобърнали, опитвайки се да преодолеят остър заледен завой. Ранени, стенещи пътници лежаха навсякъде в снега. Останалите се грижеха за тях. Стомахът ми се преобърна.
Шофьорът ни бавно заобиколи ужасната сцена. Опитвах се, но не можех да не гледам.
Невероятно, но щом отминахме задръстването, шофьорът ни отново натисна педала докрай. „Моля те, Господи, запази ни живи до Анкара“ — молех се аз наум. Отново падна нощ — втората, откакто бяхме тръгнали на това двайсет и четири часово пътуване. Този път и аз като Махтоб нетърпеливо се запитах: кога ще стигнем?
Пристигнахме в два след полунощ на голяма модерна автогара в центъра на Анкара. Двайсет и четири часовото ни пътуване от Ван до Анкара се бе превърнало в трийсет и два часово изпитание.
Денят беше сряда, 5 февруари. Беше изминала цяла седмица от внезапното ни бягство. Бягство от задушаващото надмощие на Муди. „Вече всичко е наред“ — помислих си аз.
Като слязохме на автогарата, един човек се провикна „Такси!“, и ние веднага тръгнахме след него.
— Шератон, хотел Шератон — казах, без да знам има ли такъв хотел в Анкара.
— Не.
— Добър хотел — казах аз тогава.
Докато пътувахме из улиците, той намали скоростта за момент и посочи към една тъмна сграда, затворена през нощта.
— Амрика — каза.
Посолството! Щяхме да отидем там, щом го отворят сутринта.
Таксито спря пред елегантна сграда с надпис на английски: „Хотел Анкара“.
Шофьорът ни направи знак да го почакаме, влезе вътре и след миг се върна с един администратор, който говореше английски.
— Да, имаме стая за тази нощ — каза той. — Заповядайте.
Дадох на шофьора на таксито голям бакшиш. Двете с Махтоб последвахме администратора в уютното фоайе. Попълних регистрационната карта на адреса на родителите ми в Банистър, Мичиган.
— Бихте ли ми дали паспортите си — рече администраторът.
— Да.
Порових в чантата, решена да използвам номера, който ми бе препоръчал Амал. Заедно с паспортите подадох на чиновника сто и петдесет долара.
— Ето за стаята — казах.
Чиновникът обърна повече внимание на парите, отколкото на паспортите. Усмихна се широко, после ни съпроводи заедно с пиколото до една стая, която ми се стори най-хубавата в света. Имаше две двойни легла, кресла, голяма модерна баня, гардероб и телевизор.
Щом останахме сами, двете с Махтоб се запрегръщахме.
— Можеш ли да повярваш? Сега ще си измием зъбите, ще се изкъпем и ще се наспим.
Махтоб веднага се запъти към банята, решена завинаги да измие Иран от себе си.
Изведнъж някой силно почука на вратата. „Паспортите“ — помислих си аз.
— Кой е? — попитах.
— Администраторът — чух приглушен отговор. Отворих вратата и го видях да стои с паспортите ни в ръка.
— Откъде взехте тези паспорти? — попита той намръщено. — Нямат нито входна виза за Турция, нито печат.
— Не се безпокойте — отговорих. — Този проблем ще го оправя сутринта. Ще отида в посолството.
— Не! Не можете да останете тук. Паспортите са нередовни. Трябва да извикам полицията.
— Моля ви — обърнах се към него. — Дъщеря ми е в банята. Уморени сме. Гладни сме и измръзнали. Моля ви, оставете ни само за през нощта. Рано сутринта ще се махнем.
— Не! Не може! Трябва да извикам полицията — повтори той. — Трябва да освободите стаята.
Държеше се учтиво, но непреклонно. Колкото и да ни съжаляваше, нямаше да си рискува работата. Изчака, докато си приберем оскъдния багаж, а след това ни придружи до фоайето.
Бяхме в безопасност само някакви си две-три минути.
Докато слизахме по стълбите, опитах отново:
— Ще ви дам още пари. Моля ви, оставете ни да преспим.
— Не! Не може! Съобщаваме в полицията за всички чужденци, които отсядат тук.
— Не може ли да останем поне във фоайето до сутринта? Моля ви, не ме карайте да извеждам детето отново на студа.
Читать дальше