Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Вътре попаднахме на цяла стая, пълна с жени и деца — едни разговаряха помежду си, други спяха дълбоко, легнали на пода и увити в одеяла.

Като влязохме, една от жените се спусна да ни посрещне. Мосен я представи на фарси:

— Това е сестра ми. — Сложи малко дърва в огъня и добави:

— Утре ще ви заведем във Ван. — След това напусна стаята, за да се върне в къщата на мъжете.

С пристигането ни във Ван отговорността на контрабандистите свършваше и ние с Махтоб щяхме да бъдем оставени на себе си.

Сестрата на Мосен ни даде тежки пухени юргани и ни посочи едно място на пода, до стената, далеч от огъня.

Постройката беше студена и влажна. Двете с Махтоб се сгушихме под завивките.

— В Турция сме! В Турция! — повтарях на Махтоб като молитва. — Можеш ли да си представиш?

Тя ме прегърна силно и на минутата заспа. Беше чудесно да я държа в ръцете си, опитах се да намеря някакво успокоение в невинния й сън. Още бях замаяна. Всяка частица от тялото ми трепереше. Бях зверски гладна. През следващите няколко часа заспивах и се събуждах на няколко пъти. Повечето време прекарвах в молитви, благодарях на Бога, че бяхме стигнали дотук, и го молех да ни закриля още малко. Моля те, Господи, остани с нас до края на пътя, само така ще успеем.

На сутринта Мосен дойде да ни вземе. Изглеждаше отпочинал. Махтоб се събуди трудно, но като се сети, че сме в Турция, скочи на крака, готова за тръгване.

Аз също се почувствах по-добре. Бяхме в Турция. И Махтоб беше с мен. Усещах тялото си като пребито, но пръстите на краката и ръцете ми бяха възвърнали чувствителността си. Така че аз също бях готова за тръгване. Мосен ни заведе до един почти нов камион, с вериги за сняг върху гумите. Един от контрабандистите вече бе седнал зад волана.

Пътувахме по тесни планински пътища, които лъкатушеха по ръба на стръмни пропасти, но шофьорът ни беше опитен и веригите държаха здраво. Слизахме надолу, все по-навътре в Турция и по-далеч от Иран.

Спряхме край една ферма, където ни предложиха за закуска хляб, чай и от същото нагарчащо сирене. Въпреки че бях много гладна, не можех да ям много, но затова пък изпих няколко чаши чай с повечко захар.

Една жена донесе на Махтоб чаша топло козе мляко. Тя го опита, но предпочете чая.

Появи се дебела беззъба жена, сбръчкана и побеляла от суровия планински живот. Изглеждаше на осемдесет години. Донесе дрехи за нас с Махтоб.

Поседяхме известно време, но аз скоро започнах да губя търпение. Попитах какво става и ми казаха, че Мосен е отишъл в „града“ да вземе кола. Разбрах, че дебелата стара жена, която ни бе помогнала да се облечем, е негова майка. Жена му също била тук. Това означаваше, че Мосен е турчин, а не иранец. В действителност беше кюрд и не признаваше суверенността на границата, която бяхме пресекли миналата нощ.

Мосен се върна с кола и това предизвика голямо оживление. Пъхна в ръцете ми малък пакет, увит във вестници, и ни подкара към колата. Мушнах пакета в чантата си и се обърнах да благодаря на майката на Мосен за гостоприемството. Тя обаче ме изпревари, качи се на задната седалка и ни махна да я последваме.

Един от контрабандистите седна зад кормилото, а до него се настани малко момче.

Като потеглихме, приличахме на типично семейство турски кюрди. С огромните си размери майката на Мосен скриваше седналата до нея Махтоб. Може би именно това беше целта. Майката на Мосен се развесели от главоломната скорост, извади силни турски цигари и запуши.

В подножието на планината шофьорът намали. Скоро стигнахме до контролен пункт. Сърцето ми се сви. Един турски войник надникна в колата, обърна се към шофьора, провери документите му, но за нас не попита. Майката на Мосен изпусна кълбо дим в лицето му. Войникът ни махна да минаваме.

Продължихме по двупосочен черен път, който минаваше по високо плато. На всеки двайсетина минути спирахме на поредния контролен пункт. Всеки път сърцето ми замираше и всеки път минавахме безпрепятствено. Майката на Мосен ни бе облякла досущ като местните хора.

По едно време шофьорът спря при едно отклонение на магистралата. Момчето от предната седалка слезе, а ние продължихме към Ван.

Изведнъж осъзнах, че в общата суматоха пред тръгването ни от фермата не бях успяла да се сбогувам с Мосен, нито да му благодаря. Това ме накара да се почувствам виновна.

После се сетих за пакета, който ми бе дал. Бях го пъхнала в чантата си, без да го отворя. Извадих го, вътре бяха паспортите ни, парите и бижутата. Доларите ми стояха непокътнати, а иранските ми риали бяха превърнати в дебела пачка турски лири. Мосен ми бе върнал всичко, с изключение на златната огърлица. На Мосен дължах живота си, както и този на Махтоб. Парите и бижутата не означаваха вече нищо за мен. Мосен, изглежда, бе решил, че златната ми огърлица е достатъчно възнаграждение.