Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Когато стигнахме подножието на хребета, видях, че се намираме в дълбока клисура, която разделяше платото на две.

Водачът ми се обърна, наведе се към мен така, че да мога да го видя, и сложи пръст на устните си. Затаих дъх. Мъжете се умълчаха и останаха така няколко минути. Сред планините се чувствахме защитени, но сега пред нас се простираше заснеженото, открито плато. По него силуетите се открояваха ясно като върху бял екран. Водачът пак ми направи знак да мълча. Най-сетне един от мъжете тръгна решително напред. Закрачи по платото, после изчезна от погледите ни.

След няколко минути се върна и прошепна нещо на Мосен, който от своя страна го повтори на моя водач. Той се обърна към мен и едва доловимо прошепна.

— Трябва да ви прехвърлим поотделно, една по една — рече той на фарси. — Пътеката край пролома е много тясна и опасна. Първо ще прехвърлим теб, а после детето. Мосен изобщо не ми даде възможност да се противопоставя. Тръгна напред. Водачът ми дръпна юздите на коня и ние безшумно последвахме Мосен. Махтоб остана назад, молех се само да не разбере, че ме няма.

Движехме се по платото, като бързахме да прекосим откритото пространство колкото е възможно по-безшумно. Скоро излязохме на пътеката, която опасваше ръба на една скала и беше широка едва колкото да мине конят. Вървяхме по заледената пътека, която следваше очертанията на пролома и ту се спускаше надолу, ту се извиваше нагоре по хълма към другата страна на платото. Тези хора си разбираха от работата. След десетина минути вече бяхме от другата страна.

Водачът ми остана с мен, а Мосен се върна за Махтоб. Седях безмълвно на коня си и треперех в трескаво очакване да зърна Махтоб. Очите ми засмъдяха от взиране в мрака. „По-бързо! По-бързо!“ — крещеше всичко в мен. Страхувах се Махтоб да не изпадне в истерия.

Ето я! Сгушена в скута на един от мъжете — трепереща и ококорена, но тиха.

Водачът ми махна и посочи земята:

— Турция! Турция! — прошепна.

— Слава Богу! въздъхнах дълбоко аз.

Въпреки нечовешкия студ в мен се разля чудна топлина. Бяхме в Турция! Извън Иран!

Но това все още не беше свободата. Ако турските граничари ни забележеха, можеха да открият огън но нас. Ако това ни се разминеше, най-малкото щяха да ни арестуват, а това означаваше нескончаеми разпити. Но Амал ме бе уверил, и аз му вярвах, че турските власти в никакъв случай няма да ни върнат в Иран.

Една мисъл ме накара да се разтреперя от ужас. Помислих си за двайсетте минути, които прекарах в Турция, докато Махтоб бе все още в Иран. „Благодаря ти, Господи, благодаря ти!“ — прошепнах аз.

Сега усетих студения вятър. Все още бяхме в планините, сред ледената буря. Каква ли беше цената, която трябваше да платя за свободата? Сигурна бях, че някои от пръстите на краката ми са безвъзвратно измръзнали. Надявах се, че Махтоб ще се справи ио-добре от мен.

Заизкачвахме се пеш по следващото възвишение, което се оказа твърде стръмно за конете. Плъзнах се и паднах, преди водачът да успее да ме задържи. Двамата с Мосен ме изправиха на крака и подкрепяна от тях, продължих да се изкачвам нагоре. Усещах, че всеки миг мога да припадна.

За известно време съзнанието ми сякаш напусна тялото.

Докато се изкачвах към върха на планината, част от мен с изумление наблюдаваше отстрани на какво е способен отчаяният човек. Виждах се как гледам да си отпочина върху гърба на коня, слизайки по склона. След това как отново се боря със стръмнината на следващия хълм.

— Колко още има? — попитах Мосен.

— Близо е — отвърна ми той.

Опитах се да намеря утешение в тази оскъдна информация. Отчайващо се нуждаех от топлина и почивка. Имаше ли тук място, където можех да намеря подслон и да събера сили?

Отново стоях изправена срещу голия силует на поредното възвишение. То беше още по-стръмно и по-високо от предишните, а може би просто така ми се струваше поради безкрайната умора.

— Това е последното — каза Мосен.

Като слязох от коня, този път краката ми изневериха окончателно. Тупнах в снега и не можах да се изправя дори с помощта на двамата мъже. Изобщо не усещах краката си. Въпреки безкрайния студ чувствах, че цялата горя.

— Десет минути — каза водачът ми, като посочи нагоре.

— Моля ви — помолих го аз. — Нека си почина. Той не искаше и да чуе. Изправи ме на крака и ме затегли напред. Кракът ми се плъзна и аз паднах така тежко, че той изпусна ръката ми. Сгромолясах се надолу по склона, плъзгайки се може би три-четири метра. Най-накрая успях да се спра. Водачът се спусна към мен.