Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Муди ме беше принудил да избягам. Трябваше да взема Махтоб. Но, Боже мой, ами ако нещо се случи с нея? Дали тези хора не организираха някакъв заговор? Дали не смятаха да ми вземат Махтоб? Кое беше това малко момче? Дали не бяха избрали Махтоб за негова бъдеща невеста? Изминалата година и половина ме бе убедила, че в тази невероятна страна мога да очаквам всичко.

Опитах се да се успокоя, като си казвах, че тези страхове са плод на умората и напрежението.

— Мамо, не ми харесва това място тук — прошепна Махтоб. — Хайде да си ходим.

Това ме уплаши още повече. Махтоб също усещаше нещо странно.

От време на време момчето се размърдваше, но майка му го поглеждаше и то отново замръзваше на мястото си. От другата ми страна „Човекът, който се беше върнал“, продължаваше да седи мълчаливо.

Останахме така в продължение на половин час, преди в стаята да влезе още един мъж и появяването му предизвика голяма суматоха сред жените. Веднага му донесоха горещ чай и хляб. Скупчиха се над него, като гледаха чашата му да е пълна. Той седна на пода в противоположния край на стаята, без да ни обръща внимание. От пазвите на дрехата си измъкна снопче хартия и взе да си свива цигара от някакъв бял прах. Марихуана, хашиш, опиум? Не знаех. Но каквото и да беше, не приличаше на тютюн.

Изведнъж разпознах човека. Негов беше портретът на стената. Това беше господарят на къщата. А жените? Вероятно бяха негови съпруги. Дали не бях напуснала едно доминирано от мъже общество, за да попадна в друго, още по-лошо.

— Кога ще тръгнем? — прошепна Махтоб. — Не ми харесва тук!

Погледнах часовника си. Наближаваше вечер.

Постепенно в стаята притъмня. Някой донесе свещ и когато мракът ни обгърна плътно, слабата трепкаща светлина допълни сюрреализма на сцената. Монотонното бумтене на печката ни унесе.

Останахме така четири часа, като подозрително оглеждахме странните мъже и жени, които ни отвръщаха със същото.

Напрегнатото очакване беше най-сетне прекъснато от кучешки лай, който предупреждаваше, че идва някой.

След няколко мига в къщата влезе възрастен човек. Той беше, както ми се стори, може би над шейсетте. Но можех и да греша. Това беше сурова страна и кожата на хората тук се състаряваше бързо. Носеше маскировъчни дрехи, рунтав калпак и армейско яке. Господарят на къщата промълви нещо, за да ни запознае.

— Салом — или нещо подобно отвърна възрастният човек.

Прекоси бързо стаята, постопли за малко ръцете си на печката, като същевременно разговаряше с другите. Беше жилав, енергичен, самоуверен. Една от жените ми донесе камара дрехи и ми направи знак да се съблека. После ми помогна да облека новите — малко по-различни от предишните. Полите им бяха още по-широки, както повеляваха обичаите на този край. Когато жената свърши, бях пристегната така здраво, че не можех да се помръдна.

Докато траеше това преобличане, възрастният мъж нетърпеливо обикаляше наоколо, в очакване да тръгнем. Щом се приготвих, той ни махна да го последваме към малката стая, където бяха ботушите ни. Каза нещо и една от жените духна свещта. Стаята потъна в мрак, нарушаван само от слабите отблясъци на керосиновата печка. Той едва открехна вратата, колкото да вземе ботушите ни. После бързо и безшумно я затвори.

Махтоб не можеше да обуе ботушите си, а аз не можех да се наведа, зада й помогна. „Побързайте“ — ръкомахаше възрастният мъж.

Най-сетне се приготвихме. Махтоб сграбчи храбро ръката ми. Не знаех къде отиваме, но бяхме доволни, че напускаме това място. Може би възрастният човек щеше да ни заведе до линейката на Червения кръст. Безмълвно следвахме водача си. „Човекът, който се беше върнал“, също излезе. Вратата хлопна зад нас. Поведоха ни към задния двор.

Разлая се куче — яростно и гръмогласно. Изтича до нас и ни подуши. Дръпнахме се уплашено. Чух цвилене на кон.

Небето бе обсипано с ярки звезди, които неизвестно защо не хвърляха никаква светлина на земята. Напротив, сиянието им се разсейваше в небето в призрачна сивееща белота. Почти не виждахме къде стъпваме.

Когато стигнахме до коня, домакинът от последните няколко часа се приближи и аз можах да различа очертанията на лицето му в сумрака. Той ми кимна за довиждане, а аз се опитах да му благодаря.

Нашият нов водач ни направи знак да се качим на коня. „Човекът, който се беше върнал“, подложи сплетените си длани така, че да стъпя върху тях, а възрастният ме издърпа върху гърба на коня. Седло нямаше, само едно одеяло, което се опитвах да оправя под себе си. „Човекът, който се беше върнал“, качи Махтоб и я сложи пред мене на коня. Вятърът ни пронизваше с ледени стрели.