Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Мосен ми каза, че част от пътя ще минем на коне.

— Нямам панталони — рекох аз.

Той изчезна за миг и ми донесе чифт дълги тесни рипсени мъжки панталони. Едва успях да вляза в тях, но други нямаше. След това Мосен ни даде по чифт дебели вълнени чорапи. Обухме ги и се намъкнахме в ботушите си.

Сега вече бяхме готови.

Мосен ми поиска парите, златната огърлица и паспортите ни, без часовника. Дадох му ги, не беше време да мисля за бижута.

Излязохме от обора, без да се докоснем до топлата храна. Качихме се в синия камион. Този път шофираше другият мъж.

— Не се безпокой, не се безпокой — повтаряше Мосен. Опита да обясни плана си на фарси, като от време на време минаваше на кюрдски или турски. Каза, че от този камион ще се прехвърлим на друг, а след това — в червена кола. Не ми стана много ясно. Тревожеше ме поведението на този мъж, у когото бяха парите и бижутата ми. За паспортите не се безпокоях, защото без визи те не струваха нищо. „Доберем ли се веднъж до американското посолство в Анкара — мислех си аз, — всичко ще се уреди.“ Не ми беше за парите и бижутата, но какво ли си беше наумил Мосен да прави с тях?

От друга страна, той беше грижлив и, общо взето, приятен. Както и моята единствена надежда. Дали щеше да остане с нас през цялото време?

— С никого не съм пресичал границата преди — каза той на фарси. — Но ти си ми сестра. Ще я пресека с теб.

Думите му ми вдъхнаха сили.

След известно време срещнахме друг камион, който пътуваше в обратната посока. Преди да се разминат, шофьорите спряха.

Махтоб и аз стъпихме на паважа. Обърнах се към Мосен, като очаквах да ни последва.

— Дай ги на човека в другия камион — рече той и ми пъхна паспортите в ръката. После шофьорът натисна газта и лицето му се скри. Повече никога нямаше да го видим.

Другият камион направи обратен завой и спря до нас. Качихме се в кабината. Това беше открит камион, нещо като джип. В кабината имаше двама мъже и аз подадох паспортите на онзи, който седеше в средата. Той ги пое внимателно, сякаш се страхуваше да не се опари. Никой не искаше да го хванат с нашите американски паспорти.

Пропътувахме съвсем малко и камионът спря. Човекът в средата ни махна да слезем и да се прехвърлим отзад в откритата, незащитена каросерия. Не можех да си представя защо трябваше да седнем отзад, но се подчиних.

След това вече продължихме със страшна скорост. Двете с Махтоб, зъзнейки, се сгушихме една в друга. Леденият вятър безмилостно пронизваше телата ни, но Махтоб издържа стоически, без да се оплаква.

В един момент се отклонихме от главния път и поехме по скалист терен без никаква пътека. След около половин миля шофьорът спря и отново ни покани в кабината.

Продължихме нататък и само от време на време минавахме покрай случайна колиба и няколко мършави овце.

Изведнъж човекът в средата посочи към върха на един хълм. Погледнах нагоре и в далечината видях профила на самотен мъж с преметната през рамото пушка. Човекът в средата поклати глава и изръмжа недоволно. После ни посочи и други такива стражи.

Изведнъж пронизителният звук на изстрел разкъса възцарилата се тишина. Последва го втори.

Шофьорът спря на мига. Двамата мъже пребледняха от страх и това удвои моя собствен. Махтоб се притисна още по-силно в мен. Останахме така в напрегнато мълчание, докато един войник със зареден автомат се затича към нас. Униформата му в цвят каки бе пристегната в кръста. Някой пъхна паспортите ни в ръцете ми. И като не знаех какво да правя с тях, мушнах ги в единия си ботуш и придърпах Махтоб към себе си.

— Не го гледай! — прошепнах на Махтоб. — Не казвай нищо.

Войникът се приближи предпазливо, надникна в камиона и насочи дулото на автомата към шофьора. Сърцето ми спря.

Войникът каза нещо на непознат за мен език. Стараех се да не поглеждам към двамата мъже, които разговаряха възбудено и шумно. Гласът на войника беше злобен и нагъл. Махтоб си пъхна ръката в моята. Не смеех дъх да си поема.

Най-накрая — след почти цяла вечност — войникът се махна. Шофьорът погледна другаря си и въздъхна с облекчение. Каквото и да бе измислил, думите бяха свършили работа.

Отново се задрусахме по неравния терен, докато стигнахме една магистрала. Военни камиони се носеха и в двете посоки. Пред нас се откри контролният пункт, но преди да го достигнем, шофьорът отби встрани и ни махна да слезем. Другият човек също слезе и ни подкани да го последваме. Очевидно трябваше да заобиколим поста.