Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Двете с Махтоб тръгнахме след човека през едно плоско, открито поле, покрито със сняг, лед и замръзнала кал. Приличахме на движеща се мишена. Виждахме се отвсякъде и, разбира се, от мястото на поста. Вървяхме така известно време, после стигнахме до друга магистрала с натоварено движение и в двете посоки.

Предположих, че джип или може би червената кола, за която бе споменал Мосен, ще ни чака да ни прибере. Но не, продължихме да крачим край шумните и опасни военни камиони. Махтоб вървеше, без да се оплаква.

Беше изминал близо час, когато нашият водач ни показа едно равно място в снега и ни направи знак да седнем. С помощта на фарси и на езика на жестовете ни даде да разберем, че трябва да останем на мястото, а той ще ни вземе по-късно. После се отдалечи. Махтоб и аз седнахме в снега, сам-самички в цялата вселена; проследихме го с поглед как се скри зад покрития със сняг хълм. „Защо му е да се връща?“ — казах си аз. Тук всичко изглеждаше ужасно безнадеждно. Нали Амал му бе платил, пък и стреляха по нас — защо му е да се връща? Има си прекрасно извинение.

Не знам колко време останахме така — зъзнещи и със свити от ужас сърца.

Ами ако някой спре за проверка — какво щях да правя тогава? Колко ли още има да чакаме? Ами ако човекът изобщо не дойде?

Махтоб мълчеше. Лицето й излъчваше решителност — отивахме си у дома, в Америка.

Вече бях сигурна, че човекът няма да се върне. Нямах никакви съмнения. Щяхме да чакаме тук до тъмно. След това трябваше да направим нещо. Какво? Да тръгнем сами на запад — сами майка и дъщеря, които се опитват да пресекат планините към Турция. Дали щяхме да намерим пътя обратно към поста, за да се предадем, за да изгубим мечтите си, а може би и живота си. Или може би щяхме да замръзнем и да умрем прегърнати край тази магистрала.

Човекът няма да се върне!

Спомних си историята, която Хелън ми беше разказала за иранката и дъщеря й, които били изоставени по същия начин. Дъщерята умряла, а майката едва спасили. Мисълта за тази съкрушена жена не ме напускаше.

Толкова бях паникьосана, че не забелязах приближаващата се червена кола. Вече бе отбила встрани и спираше.

Човекът се беше върнал! Бързо ни вкара в червената кола и на мига потеглихме.

След петнайсет минути пристигнахме в една къща. Беше обикновена бяла циментова къща с плосък покрив. Разлая се куче — голям, мръсен мелез, а една сюрия боси дечурлига припкаха из снега.

Прането бе замръзнало в странни скулптури по триножници от прътове и пръчки.

Наобиколиха ни любопитни жени и деца. Намръщени грозни жени с големи носове. Кюрдските им носии ги правеха да изглеждат колкото високи, толкова и широки. Гледаха ни с подозрение, сложили ръце на хълбоците.

„Човекът, който се беше върнал“, ни покани да влезем. Няколко жени едновременно ни направиха знак да си свалим обувките. Изтощението и напрежението си казваха думата. Всичко ми изглеждаше безплътно и нереално. Жените и децата продължаваха да ни зяпат, докато изувахме покритите си с лед и кал ботуши. Въведоха ни в голяма, студена и празна стая. Една от жените ни кимна да седнем.

Настанихме се върху твърдия кален под и мълчаливо вперихме поглед в кюрдските жени, които съвсем не бяха приятелски настроени. Стаята имаше само две малки прозорчета с железни прегради. На една от стените висеше портрет на мъж с високи скули и рунтав руски калпак.

Една жена запали огън и приготви чай. Друга ни предложи няколко резена твърд студен хляб. Трета донесе одеяла.

Увихме се плътно, но продължихме да треперим. „Какво ли си мислеха тези жени за нас? Какво ли си говореха на техния неразбираем кюрдски диалект? Знаеха ли, че сме американки? Дали и кюрдите мразеха американците? Или бяхме съюзници срещу общия враг — шиитите?“

„Човекът, който се беше върнал“, мълчаливо се настани до нас. Не знаехме какво ни предстои.

След известно време влязоха жена и момче На около дванайсет години. Жената смъмри момчето и му кимна да седне до Махтоб. То се подчини и погледна жената със срамежлива усмивка.

Изплаших се много. Какво ставаше? Сцената беше странна. Усетих, че ме обзема паника. Бегълка в чужд край, оставена на милостта на тези хора, които сами бяха извън закона в своята зловеща страна. Не сънувах ли? Как се бях озовала в такова положение?

Знаех как, спомних си. Муди! Самодоволно ухиленото му лице затрептя сред сенките върху стената. Блясъкът на очите му сега гореше в отблясъците на керосиновата печка. Кюрдските гласове около мен се повишиха и удавиха дивите крясъци на Муди. Муди!