Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Овчарят спря коня. Заслушахме се.

Вятърът донасяше гласове. Там някъде отпред имаше мъже, които явно не се бояха, че присъствието им ще бъде открито. По тона на разговора им вече не ми се струваше, че се карат.

Чакахме възрастния човек да се върне, но него го нямаше. Отминаха доста напрегнати минути.

Най-сетне овчарят реши, че вече може да продължим. Той подръпна коня и бързо ни поведе към гласовете.

След малко конят ни наостри уши — усети присъствието на други коне. Влязохме в кръг от четирима мъже, които разговаряха спокойно, сякаш бяха излезли на разходка сред природата. С тях имаше и три коня.

Единият мъж тихо ни поздрави. Гласът му ми се стори познат, но трябваше да минат още миг-два, за да различа чертите на лицето му. Беше Мосен. Дошъл специално, за да спази обещанието си.

— Не съм минавал границата с никого досега — рече той. — Но тази нощ ще дойда да те преведа. Сега слез от коня.

Подадох му първо Махтоб, после с облекчение стъпих на земята. Краката ми бяха изтръпнали. Едва се държах на тях.

Мосен ми обясни промените в плана. След като този следобед камионът ни бил обстрелван и спрян от войника, отървали сме се само благодарение на находчивостта на шофьора ни, който съчинил някаква история, обясняваща присъствието ни в охраняваната гранична зона. Но случаят вдигнал всички на бойна нога. Сега Мосен смяташе, че не бива да минаваме границата с линейка на Червения кръст, защото ще ни подложат на кръстосан разпит. Така че щяхме да продължим на кон, докато преминем в Турция през планината, настрани от всякакви пътища.

— Нека Махтоб се качи при някой от мъжете — каза Мосен.

— Не искам — извика тя неочаквано.

Бягството ни продължаваше вече пети ден и след безкрайните часове на глад, болка и очакване тя най-сетне не издържа. Сълзите й рукнаха неудържимо. За първи път плачеше. За първи път се поддаваше на отчаянието.

— Искам да остана с тебе, мамо — проплака тя.

— Ш-ш-т! Изминахме толкова път. Вече сме почти на границата. Още малко и ще я пресечем, а след това ще можем да се приберем в Америка. Иначе ще трябва да се върнем при татко. Моля те, направи го заради мен.

— Не искам да пътувам сама на коня — изхлипа тя.

— Няма да си сама. Ще има човек до теб.

— Не искам да пътувам без теб.

— Трябва. Те най-добре знаят какво трябва да се прави. Моля те, направи го. Имай им доверие.

Някъде дълбоко в себе си Махтоб намери силите, от които се нуждаеше. Изтри сълзите си и си възвърна смелостта. Щеше да направи каквото трябва, но при едно условие.

— Трябва да се изпишкам — каза тя.

— Махтоб — казах. — Наистина съжалявам за всичко това. Не знаех, че ще бъде толкова трудно. Не зная дали ще се справиш. Не знам дали и аз ще се справя.

Въпреки че беше изтощена и гладна, тя изглеждаше непреклонна.

— Ще успея — каза тя решително. — Ще направя всичко каквото трябва, за да се върна в Америка. — После допълни. — Мразя татко заради всичко, което ни причини.

Тя се остави да я качат в скута на един от мъжете. Мосен ми помогна да се кача на друг кон и нов човек пое юздите. Мъжете продължиха пеш. Погледнах назад, за да видя как е Махтоб. Чувах тропота на конските копита, но не можех да я видя.

„Бъди силна, мое дете“ — й пожелах мислено, като пожелах същото и на себе си.

Ужасната безкрайна нощ продължаваше. Планинските склонове ставаха все по-стръмни. „Кога — чудех се — ще стигнем границата? Или сме я преминали?“

Привлякох вниманието на един от мъжете, който водеше коня ми.

— Турция? Турция? — прошепнах, като посочих към земята.

— Иран, Иран — отговори той.

Склонът стана почти отвесен и конете повече не можеха да носят своя товар. Слязохме от конете и продължихме пеш нагоре по заледената стръмнина. Краката ми трепереха от слабост. Заплетох се в дългите поли, ботушът ми се плъзна по леда, един от мъжете се пресегна бързо и ме хвана, преди да се стоваря на земята. След това ме улови за ръката и така продължихме да си проправяме път нагоре. Друг мъж понесе Махтоб на ръце. Полагах неимоверни усилия, но въпреки всичко бавех групата, защото все се подхлъзвах, пързалях, спъвах и непрекъснато застъпвах полите си.

Когато най-сетне стигнахме билото, в изтощеното ми съзнание изплува мисълта, че след като бяхме превалили най-стръмния хребет, трябва да сме на границата.

— Турция? Турция? — попитах човека, който ме придържаше да не падна.

— Иран, Иран — отговори той.

Яхнахме конете, за да се спуснем надолу по склона. Скоро затънахме в дълбоки преспи. Предните крака на коня се подкосиха и ботушите ми заораха в снега. Мъжете задърпаха животното и отново го изправиха на крака.