— Слизаме — извиках аз. — Тук, благодаря! Шофьорът натисна спирачките.
— Не казвай нищо, само слез по-бързо — казах на Есей. Изтиках Есей и децата на тротоара и се измъкнах подир тях.
— Какво има? — попита Есей. — Това не е нашето място.
— Знам — казах.
Цялата треперех. Отпратих момичетата да погледат една витрина и разказах на Есей какво се бе случило.
— Чувала съм за такива неща — каза тя. — Но на мен никога не ми се е случвало. Мисля, че го правят само на чужденки.
След като бяхме извън опасност, нова мисъл се появи в главата ми.
— Есей — обърнах се към нея, — моля те, не казвай на Муди, защото, ако разбере, няма да ме пуска да излизам вече. Моля те, не казвай и на Реза.
Есей поразмисли малко, после кимна в знак на съгласие.
Влошаващите се отношения на Муди с иранските му роднини ме накараха да се замисля. Прехвърлях в паметта си подробностите от живота му и се опитвах да го разбера, доколкото мога, като се надявах, че така ще съм в състояние да заема най-правилната позиция спрямо него. Той беше напуснал Иран и беше отпътувал за Англия още съвсем млад. По-късно бе пристигнал в Америка. Преподавал в училище, но прекъснал, за да учи инженерство. След няколко години работа като инженер се прехвърлил в медицина. После три години бе работил в Корпус Кристи, две в Алпина, една в Детройт, преди отново да преобърне живота си, като ни поведе в Техеран. Сега, почти година от пристигането ни, животът му отново ставаше неспокоен.
Не можеше да се установи на едно място. Успяваше да поддържа известно равновесие, но само за кратко време, след което отново търсеше промяната. Винаги изглеждаше сякаш причината е външна, а не вътре в него. Но сега, поглеждайки назад, осъзнавах, че той винаги бе допринасял за неприятностите си. Водеше го някакво безумие, което не му даваше покой.
Тогава, чудех се аз, какво ще е следващото нещо, което ще го привлече?
Изглеждаше, че за него няма изход от дилемата. Действиятаму все повече издаваха, че аз съм единственият му приятел и съюзник. Бяхме сами срещу жестокия свят.
Всичко това породи у мене слабата надежда, че може би отново ще ни върне в Америка, но за това съществуваха и други пречки.
Една вечер, когато внимателно повдигнах въпроса за връщането ни у дома, Муди реагира по-скоро с безразличие, отколкото с гняв. Разказа ми неща, в които, изглежда, вярваше, но които ми се сториха невероятни.
— Помниш ли доктор Моджалали? — попита ме той.
— Разбира се.
В Корпус Кристи доктор Моджалали беше близък приятел на Муди, докато малко след превземането на американското посолство в Техеран те двамата внезапно престанаха да се виждат.
— Той работеше за ЦРУ — заяви Муди. — Предложи ми и аз да работя за ЦРУ, да настройвам студентите в университета срещу Хомейни. Разбира се, отказах. Но нищо добро не ни чака в Америка. Ако се върна в Америка, ще ме убият. От ЦРУ са ме нарочили.
— Не е така — отвърнах аз. — Въобразяваш си. — Така е — изкрещя той.
Растящият му гняв не ми позволи да продължа. Не можех да повярвам, че е толкова важен, та да фигурира в черния списък на ЦРУ — нещо, в което той бе напълно убеден.
Един ден научих друго, много по-съществено обстоятелство, което му пречеше да се върне в Америка. Веднъж, докато пазарувахме с Махтоб, минах през магазина на Хамид да се обадя на Хелън в посолството. Попитах я дали Муди може да се върне в Америка.
— Невъзможно е! — каза тя. — Изтекъл е срокът на зелената му карта.
Единственият начин да се върне в Америка беше, ако аз — като негова жена и американска гражданка — му дам разрешение. Аз, разбира се, щях да го направя, за да мога да се върна с Махтоб, но това щеше да бъде съкрушителен удар по мъжкото му достойнство.
Ето какво бе станало. Бе чакал твърде дълго. Великият му план бе взел драматичен и горчив за него обрат. Сега Муди беше в капана на Иран и изход за него нямаше.
Един ден във вестник „Кхаян“ попаднах на обява, предлагаща жилища за чужденци.
— Може би говорят английски — казах на Муди. — Да им звънна ли?
— Да — отговори той.
Жената, която се обади, говореше перфектен английски и се зарадва, като разбра, че семейство американци търси квартира. Уговорихме се да се срещнем на следващия ден късно следобед, след като Муди приключеше с работата си в болницата.
Следващите няколко следобеда посредничката ни показа няколко апартамента с чисти, светли и уютно обзаведени по западен образец стаи. Но нито един не беше това, което ни трябваше. Някои бяха много малки, други бяха твърде отдалечени от болницата. Ние обаче знаехме, че сме на прав път. Собствениците на тези жилища или живееха в чужбина, или бяха образовани иранци, които държаха да ги запазят в добро състояние. А това най-лесно ставаше, като квартирите не се даваха на иранци.
Читать дальше