Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

После се захвана с Насрин.

— Ами Насрин. Толкова е глупава! Защо й е притрябвало да се покрива през цялото време? Защо не може да бъде като Есей? Разбира се, добре им беше, докато бяхме тук — ти чистеше, ти готвеше, сменяше пелените на Амир. Ти правиш всичко тук. А тя мързелува, само дето ще изкъпе Амир веднъж на няколко месеца, като дойде празник. Що за майка и съпруга е? Но сега, нали ще си бъде вкъщи през лятната ваканция, няма нужда от детегледачка и затова — махайте се! Къде да отидем без пари? Как си я представят те тази работа?

Това бяха необичайни думи от страна на Муди, който в своята ислямска преданост непрекъснато се бе оплаквал, че Есей е безнравствена, задето не се покрива, а Насрин смяташе за образец на добродетелност. Промяната в неговите разбирания ме порази.

Промърморих нещо в знак на съчувствие. На мястото на Насрин и аз щях да искам Муди да се махне от къщата ми, но това го премълчах и застанах изцяло на страната на своя съпруг, точно както той очакваше. Отново се оказах негов съюзник и най-голям почитател — всяка дума, която обърканият ми ум можеше да роди, галеше егото му с неискрени ласкателства.

— Наистина ли нямаме никакви пари? — попитах.

— Наистина. Все още не ми плащат. Документите ми не са готови.

Вярвах му. После додадох:

— Как ще се преместим тогава?

— Меджид каза да наемем каквато искаме квартира, а те с Мамал ще се погрижат за парите.

С много усилия успях да потисна радостта си. Муди беше дал дума на Баба Хаджи и аз не се съмнявах, че ще се преместим от този затвор. Нещо повече, сега вече нямаше никаква възможност да се окажем отново в дома на Амех Бозорг, защото Муди изпитваше неописуема ярост към своята доскоро толкова почитана сестра. Изобщо не можеше и дума да става да живеем с когото и да било от роднините му, след като те бяха накърнили достойнството му.

Можех ли да се надявам, че решението на Муди ще бъде да ни върне обратно в Америка?

— Те не те разбират — казах му нежно. — Ти си направил толкова много за тях. Но всичко ще се оправи. Поне тримата сме заедно.

— Да — каза той.

Прегърна ме. После ме целуна. И през следващите няколко страстни минути, които последваха, успях да се откъсна от настоящето. В този миг тялото ми беше просто инструмент, който можех да използвам, когато потрябва, за да се сдобия със свободата си.

Търсехме да наемем квартира. Тръгнахме из мръсни улици и отблъскващи квартали с един посредник на недвижими имоти. Всички апартаменти, които разгледахме, бяха в ужасен вид — мръсни и небоядисвани от десетилетия.

Реакцията на Муди беше окуражителна — той също роптаеше срещу отвратителните условия на живот. Трябваше му почти година, за да се отърси от детските си спомени и да започне да осъзнава нищетата, която сънародниците му приемаха за естествена. Той не искаше повече да живее така.

Примката на обстоятелствата се стягаше около врата му. Въпреки че заемаше уважавана длъжност в болницата, все още практикуваше медицина неофициално, защото не можеше да убеди антиамериканското правителство да признае дипломите му, не получаваше пари, не можеше да осигури благоденствието на своето семейство, което според него беше неговото основно задължение.

Муди откри, че вече не е склонен да уважава желанията на по-възрастните си роднини. Баба Хаджи имаше приятел посредник на недвижими имоти. Той ни показа апартамент само на една пряка от къщата на Мамал. Не го харесахме и отказахме да го наемем, което доведе до избухването на спор между Муди и Баба Хаджи.

— Тук няма двор — оплака се Муди. — Махтоб има нужда от двор, за да играе.

— Няма значение — каза Баба Хаджи. Нуждите и желанията на децата не го занимаваха.

— Тук няма нито мебели, нито домакински уреди — каза Муди.

— Няма значение. Нямате нужда от мебели.

— Ние нямаме нищо — настоя Муди. — Нямаме нито печка, нито хладилник, нито пералня. Нямаме дори чинии и лъжици.

Докато слушах разговора, открих, че вече по-добре разбирам фарси. Бях изумена и същевременно доволна от доводите на Муди. Искаше двор за Махтоб, настояваше да имаме домакински уреди. Искаше ги за нас, а не само за себе си, и то така, че да се възпротиви срещу многоуважавания патриарх на рода.

— Няма значение — повтори Баба Хаджи. — Намери си свой дом и всички ще ти дадат каквото ти трябва.

— Това е тароф — отвърна Муди гневно. — Това е тароф.

Баба Хаджи си тръгна разярен, а Муди взе да се тревожи, че е прекалил.

— Трябва бързо да се махнем от това място — каза. — Трябва да си намерим достатъчно голяма квартира, където бих могъл да открия клиника и да започна да печеля пари.