Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Още от първите думи на Мортеза ми стана ясно, че роднините на Муди са го склонили да ми предостави повече свобода.

— Толкова се радваме, че те виждаме — ми каза той. — Загуби се напоследък. Чудехме се какво ти се е случило и се тревожехме за теб.

— Добре е — каза Муди и в гласа му се прокрадна смущение. — Сами виждате, че е добре.

Мортеза работеше в правителствената служба, контролираща телексните съобщения на страната с чужбина. Работата беше отговорна и даваше големи привилегии. По време на разговора ни този ден той обясни, че смятал да заведе Елхам през ваканцията в Швейцария или може би в Англия.

— Ще бъде чудесно, ако тя понаучи малко английски, преди да заминем — каза той.

— О, с удоволствие бих я учила на английски — казах.

— Това е прекрасна идея — съгласи се Муди. — Защо не я водиш у дома сутрин? Бети ще я учи на английски, докато аз съм на работа.

По-късно, по пътя към къщи, Муди каза, че е много доволен. Елхам била приятно момиче, много по-добре възпитана от повечето ирански деца, и той би искал да й помогне. Каза, че се чувствал особено привързан към нея, защото и тя като него била загубила майка си още като дете. Нещо повече, бил доволен, че аз ще имам някакво занимание.

— Искам ти да си щастлива тук — каза той.

— Искам да съм щастлива тук — излъгах аз. Уроците с Елхам дойдоха като отговор на моите молитви. Муди вече не си даваше труд да отвежда Махтоб в къщата на Молук през деня. Елхам и аз се нуждаехме от Махтоб като преводач, а когато не се трудехме върху уроците, двете момиченца се заиграваха заедно.

Реза и Есей имаха намерение да отидат на поклонение до свещения град Мешхед, където Амех Бозорг беше ходила да търси чудодейно изцеление. Преди раждането на Мехди, Реза и Есей бяха направили наср, обещавайки да отидат на поклонение, ако Аллах им даде син. Това, че Мехди беше физически и умствено увреден, нямаше значение, те трябваше да изпълнят своя наср. Когато ни поканиха да ги придружим, аз настоях пред Муди да приемем.

В съзнанието ми веднага проблесна мисълта, че така ще пътуваме със самолет до Мешхед, намиращ се в най-североизточната част на Иран. Там бяха станали няколко отвличания на самолети и това даваше нищожната, но пък реална възможност точно нашият полет да направи непредвидено кацане в Багдад.

Надявах се, че пътуването може да приспи подозренията на Муди. Желанието ми да отида на поклонение трябваше да го убеди в нарастващата ми привързаност към неговия начин на живот.

Имаше обаче много по-дълбока причина за моето нетърпение. Аз наистина исках да отида на поклонение. Есей ми беше казала, че ако стриктно спазваш нужните ритуали на гроба в Мешхед, ще ти бъдат изпълнени три желания. Аз имах едно-единствено желание и страстно исках да повярвам в чудесата на Мешхед.

— Някои хора водят болните и лудите там. Връзват ги на гроба с въже и чакат да стане чудото — ми каза Есей с най-сериозен тон. — Мнозина правят така.

Вече не знаех в какво от религията на Муди вярвам и в какво не. Бях подтиквана само от отчаянието.

Муди с готовност се съгласи да направим поклонението. Той също имаше какво да си пожелае.

Полетът до Мешхед беше кратък и след пристигането Муди ни наблъска в едно такси, което ни закара до хотела. Той и Реза бяха запазили стаи в най-добрия хотел на града.

— Какво е това? — промърмори той, като се оказахме в студената и влажна стая.

Очакваше ни неудобно легло. Продрано парче плат беше простряно върху прозореца и служеше за перде. Широки пукнатини набраздяваха сивата мазилка на стените. Килимът беше толкова мръсен, че не смеехме да се събуем. А миризмата от тоалетната беше убийствена.

Съседният „апартамент“ на Реза и Есей не беше по-добър. Решихме да отидем до харама веднага, водени както от религиозно усърдие, така и от желанието да избягаме от хотела.

Есей и аз намъкнахме по един абах, взет на заем за този случай. Това беше арабско одеяние, подобно на чадора, но с ластичен пояс, който не му позволява да се мести. Аматьор като мен се оправяше по-лесно с абаха.

Тръгнахме пеш към масжеда, на пет преки от хотела ни, през улици, задръстени от продавачи, които шумно предлагаха запасите си от молитвени камъни. Други търговци разнасяха красиви бродерии и бижута, изработени от тюркоази. От високоговорителите се носеха тътнещи молитви.

Масжедът, с фантастични куполи и минарета, беше най-големият, който бях виждала до този момент. Пробихме си път пред тълпи правоверни и спряхме до външен басейн да се измием преди молитвата. След това последвахме един водач, който ни преведе през широк двор и през цяла редица различни зали, застлани с великолепни персийски килими и с огромни, обковани със злато и сребро огледала по стените. Гигантски полилеи осветяваха пространството и светлините им се отразяваха в огледалата и заслепяваха очите ни.