Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Промяната у тях двамата промени и мен. Дългите дни, които прекарвах заключена в апартамента на Мамал, ми дадоха възможност да размисля. Мислите ми се оформяха в логически заключения, опитвах се да анализирам и планирам живота си много повече откогато и да било. Бях сигурна, че няма да свикна с живота в Иран. У мен се бе загнездила мисълта, че повече не мога да вярвам на обърканото съзнание на Муди. Засега той изглеждаше по-добре, не толкова опасен, и разсъждаваше по-разумно, но аз не можех да разчитам, че това ще продължи дълго. Можех само да се възползвам от временното му състояние, за да подобря положението си, преди неприятностите да започнат отново.

Какво можеше да се направи? Нямах никаква представа, но успях да стигна до някои обобщения. Трябваше да насоча всичките си усилия към едно — да се измъкнем с Махтоб от Иран и да се върнем в Америка, но за целта трябваше добре да обмисля всяко свое действие. Стигнах до заключението, че отсега нататък ще трябва да пазя тайните си от своята дъщеря. Кръстосаният разпит, на който я бе подложила Молук, силно ме обезпокои. Не можех да рискувам тя да знае твърде много. Вече нямаше да говоря с нея за завръщане в Америка. Трудно ми беше да взема такова решение, защото обичах да споделям с Махтоб веднага всяка добра вест. Но знаех, че това е най-добрият начин да проявя любовта си към нея. Не биваше да подклаждам в нея надежди. Нямаше нищо да й кажа, докато не тръгнем за Америка, а аз все още нямах представа как ще стане това.

И така, след като Муди, ръководен от някакви свои налудничави подбуди, бе започнал да търси емоционална подкрепа от жена си и дъщеря си, всяка една от нас успя да изгради около себе си защитна обвивка. Това доведе до крехък мир, до едно странно съществуване, което, погледнато отстрани, изглеждаше по-лесно, по-спокойно, по-безопасно, но напрежението оставаше дълбоко спотаено под повърхността. По-лесно преживявахме ден за ден, но в действителност, по пътя, по който бяхме поели, сблъсъкът беше неизбежен и се приближаваше все по-заплашително.

Мамал и Насрин продължиха да живеят при роднини, но Реза и Есей се върнаха отново в апартамента си под нас. Предпазливото приятелство между Есей и мен се поднови.

На шестнайсетия ден от персийския месец ордибехещ, който тази година се падаше на шести май, бе рожденият ден на дванайсетия имам — Имам Мехди. Преди векове той изчезнал и до ден днешен шиитите вярват, че ще се появи отново в деня на Страшния съд заедно с Исус. Според обичая на рождения му ден хората отправят към него молбите си.

Есей ме покани в дома на една възрастна жена, която завършваше четиринайсетата година от своя наср. Трябваше да организира тържество по случай рождения ден на Имам Мехди, в замяна на което неизлечимо болната й дъщеря щеше да оздравее.

Есей каза, че ще има около двеста жени, и аз си представих един дълъг ден на вопли и молитви. Казах й:

— Не, не искам да ходя.

— Моля те, ела — отвърна Есей. — Ако искаш нещо да ти се сбъдне, плащаш на жената, която чете Корана, и тя се моли за теб. Преди да изтече една година, преди да дойде следващият рожден ден на Имам Мехди, желанието ти ще бъде изпълнено. Нима нямаш такова желание? Тя ми се усмихна топло и искрено. Много добре знаеше моето желание!

— Добре — казах, — ако Муди ми разреши.

За моя изненада Муди се съгласи. Вероятно защото почти всички жени от рода му щяха да бъдат там и щяха да ни надзирават — мен и Махтоб. Освен това той държеше да участвам в религиозните церемонии.

Още на разсъмване къщата беше пълна с хора. Мъжете се събираха в апартамента на Реза, а жените поемаха с колите към къщата на възрастната жена, която живееше на юг, близо до летището.

Денят беше истинска изненада. Влязохме в къща, пълна с непокрити жени, облечени в ярки празнични одежди, в пурпурни вечерни рокли с тежки колиета, в тоалети, избродирани с пайети, с открити рамене, в костюми с плътно прилепнали по бедрата панталони. Всички бяха с току-що направени фризури, обилен грим и златни бижута. От няколко стереовисокоговорителя гърмяха бандери, под ритъма на барабани и цимбал. Из целия хол жени, вдигнали ръце над главите, танцуваха чувствено, сладострастно поклащайки бедра. Никоя не беше покрита.

Есей смъкна чадора и остана по рокля със скандално деколте. Цялата беше в златни бижута.

Насрин носеше тоалет от морскосиньо с изрисувани в червено кашмирени фигури.

Зохре и Фереще бяха там, но от майка им, Амех Бозорг, нямаше и следа.