Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Внимателно се върнах обратно в стаята. Отникъде помощ, отникъде изход! Крачех напред-назад и търсех отговорите на десетки въпроси, които нахлуваха в съзнанието ми.

Потърсих нещо за четене в библиотеката на Муди — нещо на английски, което не бях научила наизуст. Намерих памфлет, дълъг четири страници, и любопитно впих поглед в него. Виждах го за пръв път. Беше упътване на английски, в което подробно се описваха специални ислямски молитви за определени ритуали.

Подвих нозе, приседнах на пода и го прегледах небрежно. Погледът ми спря на описанието на Наср.

Наср е много сериозно обещание, което се дава на Аллах — то е нещо като клетва, уговорка, договор. Реза и Есей бяха дали наср. Ако Аллах помогнеше по някакъв начин да се оправи деформираното краче на Мехди, Реза и Есей трябваше да носят един път годишно подноси с хляб, сирене, зеленчуци и друга храна в джамията, за да им я благословят, а после да я раздадат на бедните.

От уличните високоговорители се разнесе призив за молитва. По лицето ми се стичаха сълзи, докато се миех и увивах в чадора. Сега знаех какво трябва да направя. Ще дам наср.

Забравила, че смесвам и обърквам исляма и християнството, аз казах гласно: „Моля те, Аллах, ако двете с Махтоб се съберем отново и се доберем успешно до Америка, ще отида в Йерусалим, в свещената земя. Това е моят наср.“ После прочетох на глас молитвите от отворената пред мен книга, като припявах една специална дълга молитва на арабски с истинско вдъхновение и дълбока вяра. Откъсната от света, аз разговарях направо с Бога.

Настъпи нощта. Мрак обви Техеран. Седях на пода в хола и се опитвах да си запълня времето с четене.

Изведнъж токът изгасна. За пръв път от седмици насам ужасяващият звук на противовъздушните сирени нахлу в замъгленото ми съзнание.

Махтоб! Бе първата ми мисъл. Горката Махтоб ще бъде толкова уплашена. В отчаяние се втурнаха към вратата, но тя, разбира се, бе заключена и аз бях хваната като в капан в апартамента на втория етаж. В агония крачех напред-назад без нито една мисъл за собствената ми безопасност. Припомних си думите от писмото на Джон: „Моля те, грижи се за Махтоб и не се отделяй от нея.“ Тогава плаках за дъщеря си с най-горчивите и тъжни сълзи в моя живот.

Навън виеха сирени и се носеше далечният грохот и тътен на противовъздушните оръдия. Чувах моторите на самолетите и експлозиите от бомбите. Непрестанно се молех за Махтоб.

Бомбардировката продължи няколко минути — бе най-кратката до този момент. Аз обаче треперех от страх, сама в тъмната къща, в тъмния град, обхваната от черно отчаяние. Лежах и плачех.

Може да беше минал половин час, когато чух входната врата да се отваря. Тежките стъпки на Муди отекнаха но стълбището и аз се втурнах в хола, за да го посрещна, готова да се моля като просякиня за мъничко новини за Махтоб. Вратата се отвори и той застана на прага, а силуетът му се очерта в рамката й на слабата светлинка на джобното фенерче.

Носеше на ръце нещо като голям, тежък вързоп.

Приближих, за да видя какво е.

Изведнъж дъхът ми секна. Беше Махтоб! Увита в одеяло, тя се бе свила в него будна, но мълчалива. Безизразното й личице бе призрачнобледо.

— Благодаря ти, Боже, благодаря ти — прошепнах високо. Наум ми идваха единствено насрът и молбата, която бях отправила към Бога този ден. Бог беше отвърнал на молитвите ми.

Изпитвах ужас и възторг едновременно. Детето ми изглеждаше толкова тъжно, толкова унило, толкова болно.

Прегърнах съпруга си и дъщеря си.

— Толкова те обичам за това, че я доведе отново у дома — казах на Муди и още докато изричах тези думи, почувствах целия им абсурд. Той беше причината за цялото ми нещастие, но в този миг му бях безкрайно благодарна, че виждам Махтоб, та почти повярвах в това нелепо твърдение.

— Предполагам, че въздушното нападение е било изпратено от Бога — каза Муди. — Ние няма защо да живеем разделени. Във времена като тези трябва да бъдем заедно. Наистина се безпокоях за теб. Не трябва да се разделяме вече.

Челото на Махтоб беше обляно в трескава пот. Протегнах ръце да я взема и Муди ми я подаде. Беше толкова хубаво, че можех да я докосна.

Тя не промълви нито дума, докато я носех към спалнята. Муди ни последва. Завих я, после грабнах някакъв парцал, натопих го в студена вода и изтрих челото й. Беше в съзнание, но очевидно не смееше нищо да каже в присъствието на Муди.

— Изяждаше ли си яденето — попитах.