Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Като свършихме молитвите си, Муди сопнато рече:

— Не трябва да ги казваш на английски!

Сега имах още една задача за изпълнение. Няколко дни след това без прекъсване упражнявах арабските думи, като се опитвах да си внуша, че не се превръщам в покорна мюсюлманска жена.

Един ден се появи Елън, обявявайки за присъствието си със звънеца на входната врата. Разговаряхме през прозореца.

— Зная, че Муди е наредил да не те доближавам, но исках да видя как си, жива ли си — рече Елън. — Промениха ли се нещата?

— Не.

— Знаеш ли къде е Махтоб?

— Не. А ти?

— Не — отвърна Елън и каза: Дали Ага Хаким няма да помогне? Муди го уважава. Бих могла да разговарям с него.

— Не — бързо отвърнах аз. — Ако Муди разбере, че съм разговаряла с някого, нещата ще се влошат. Не искам да правя нищо подобно. Искам само едно — да видя Махтоб.

Елън се съгласи с доводите ми, като поклати притеснено покритата си с чадор глава.

— Има едно нещо, което можеш да направиш — казах аз. — Можеш да ми донесеш твоя Нов завет.

— Добре — съгласи се Елън. — Как обаче ще ти го дам? — Ще завържа кошница на въженце и ще ти я пусна.

— Дадено.

Елън си отиде и така и не се появи с Новия завет. Вероятно, изпитала угризения от тайното си посещение, тя бе казала на Хормоз.

В една слънчева утрин стоях на балкона към задния двор и се чудех нормална ли съм или побъркана. Колко време продължава всичко това? Опитвах се да си възстановя кога точно ме би Муди. Дали беше преди месец? Два месеца? Не можех да си спомня нищо. Реших да преброя петъците, защото те единствено се различаваха от останалите дни на седмицата с по-честите призиви към правоверните за молитва. Успях да си припомня само един петък. Нима бе минала само една седмица? Или десетина дни? Наистина ли още бе април?

Забелязах, че през отворения прозорец на съседната къща отсреща ме наблюдава жена. Не я бях забелязвала преди.

— Откъде си? — неочаквано извика тя на английски с несигурен глас.

Стреснах се. Бях изненадана и изпълнена с подозрения.

— Защо питаш?

— Защото знам, че си чужденка. Притеснението отвърза езика ми и думите сами заизскачаха от устата ми. Не се колебах дълго дали жената е приятел или враг.

— Затворена съм в тази къща — изрекох. — Отнеха ми дъщерята и ме заключиха тук. Имам нужда от помощ. Моля те, помогни ми.

— Искрено съжалявам — отвърна тя. — Ще направя каквото мога.

Какво ли можеше да направи? Една иранска домакиня разполага с малко повече свобода от мен в този момент. Тогава ми хрумна нещо.

— Искам да изпратя писмо на семейството си — рекох.

— Добре. Напиши писмото, после аз ще изляза на улицата и ти ще ми го пуснеш.

Бързо надрасках бележка, която сигурно не бе особено смислена и разбираема. Набързо описах за последните си перипетии и предупредих мама и татко да не оказват сериозен натиск нито върху посолството, нито върху Държавния департамент в този момент, поне докато не си върна Махтоб. Писах им, че ги обичам, и сълзите ми капеха върху листа.

Отместих решетката от прозореца към улицата и с плика в ръка зачаках жената да се появи на улицата. Нямаше много пешеходци, но не бях сигурна, че ще я позная — всички иранки си приличат в еднаквите си одежди. Минаха няколко жени, но никоя не даде знак, че ме е познала.

После се появи още една облечена в черно манто и покрита с русари жена. Тя се движеше забързано по всекидневните си дела, но когато се приближи към наблюдателницата ми, погледна нагоре и едва забележимо кимна. Писмото се плъзна от пръстите ми и полетя надолу като есенен лист. Моята нова съюзница бързо го вдигна и го пъхна в дрехата си, без да забави крачка.

Повече не я видях, при все че прекарах много време на балкона към задния двор с такава надежда. Сигурно бе решила, че рискът е прекалено голям и не си заслужава труда.

Както се бях надявала, участието ми в молитвите посмекчи малко поведението на Муди. За награда той ми донесе „Хаян“, техерански ежедневник, който излизаше на английски. Материалите в него бяха пълни с пропаганда, но поне имах нещо за четене на родния си език, различно от религиозните четива и речника. Освен това вече знаех коя дата сме. Беше ми трудно да повярвам, че съм прекарала затворена едва десетина дни. Напълно възможно бе „Хаян“ да лъже за датата така, както лъжеше за всичко останало.

Появата на вестника сложи началото на внезапна промяна в положението ми или по-скоро в поведението на Муди. Сега той се прибираше в апартамента всяка вечер и ми носеше „Хаян“, а от време на време и по някой деликатес.