Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Заключена в един апартамент с мъчителя си, не смеех да се впускам в какъвто и да е спор. Всеки път, когато забелязвах да блещукат в очите му пламъчетата на лудостта, си прехапвах езика и се надявах да не чуе ужасеното тупкане на сърцето ми.

Фактът, че не съм мюсюлманка, будеше най-силно яростта му.

— Ще гориш в ада — крещеше ми той. — А аз ще отида в рая. Защо не се осъзнаеш?

— Не знам какво ще стане — отговарях смирено, за да не го предизвиквам повече. — Не мога да отсъдя. Само Господ е съдник.

В нощите, през които Муди решаваше да остане при мен, спяхме в едно легло, но далеч един от друг. Няколко пъти се опитах да се притисна в него и сложа глава на рамото му в отчаяните си опити да си върна свободата, като едва се сдържах да не повърна. Муди обаче си оставаше напълно безразличен. Изхъркваше и се обръщаше на другата страна.

Сутрин ме оставяше, а куфарчето с телефона вземаше със себе си.

Полудявах от ужас и скука. Тялото още ме наболяваше от страхотния бой. Победена от депресията и отчаянието, лежах с часове в леглото — нито можех да спя, нито да стана. Друг път кръстосвах апартамента, сякаш търсех и аз не знам какво. Някои от дните ми се нижеха като в мъгла. Не мина много време и аз нито вече знаех, нито ме интересуваше кой ден или кой месец е и дали ще видя отново слънцето или не. Единственото, което исках, бе дъщеря си.

През тези изпълнени с агония дни страхът ми се концентрира върху една малка подробност. Бърках дълбоко с пръсти в тялото си и търсех конеца на спиралата, която носех. Намерих я и се поколебах за миг. Ами ако предизвикам кръвоизлив? Бях затворена в изолиран апартамент, не разполагах с телефон. Ами ако умра от силното кръвотечение?

В този момент изобщо не ме интересуваше дали ще живея, или ще умра. Дръпнах конеца и извиках от болка, ала спиралата не помръдна. Опитах още няколко пъти, като дръпнах още по-силно, гърчейки се от силната болка. Нищо не се получи. Най-сетне взех пинцетите от несесерчето си и хванах конеца с тях. С бавно движение, което изтръгваше стонове от стиснатите ми устни, най-после успях. Изведнъж в ръката ми се оказа малката пластмасова тръбичка с метална жичка, която можеше да ме осъди на смърт. Всичко ме болеше. Изчаках няколко минути, за да се убедя, че не кървя.

Внимателно разгледах спиралата. Какво да правя сега с нея? Не можех просто да я хвърля в кофата за смет и да рискувам Муди да я открие, а като лекар щеше да я познае веднага.

Дали тоалетната щеше да я поеме? Беше лека и не бях сигурна дали няма да остане на повърхността. Ами ако заседне някъде и се наложи да викаме каналджия, който ще намери и покаже на Муди странния предмет?

Металът бе мек.

Може би щях да успея да го нарежа на парченца. Сред шивашките принадлежности на Насрин открих ножица и старателно нарязах спиралата на миниатюрни късчета.

Изтичах за кухненския нож и бързо се справих с прозореца. Надвесих се и изчаках да не би някой да види как парченцата от моята спирала отплават но техеранските канавки.

Рожденият ден на татко бе на пети април. Ако го доживееше, щеше да навърши шейсет и пет. Джон бе роден на седми април. Щеше да навърши петнайсет. Дали знаеше, че съм още жива?

Не можех да им изпратя подаръци. Не можех да им приготвя торти. Не можех да им се обадя и да им честитя. Не можех да им изпратя поздравителни картички.

Дори не знаех кога точно се падат рождените им дни, защото бях загубила представа за времето.

Понякога нощем излизах на балкона и гледах луната. Тогава си мислех колко е голям светът, а луната е само една — една и съща за Джо и Джон, за мама и татко, за мен, за Махтоб.

Имах чувството, че луната ни свързва.

Един ден случайно погледнах през прозореца и дъхът ми спря. На отсрещния тротоар стоеше госпожица Алави с впит в мен поглед. За миг ми се стори, че е привидение, родено от замъгленото ми съзнание.

— Какво правиш тук? — попитах изненадано.

— Стоя и наблюдавам с часове — отвърна тя. — Знам какво ти се е случило.

Как е разбрала къде живея, чудех се аз. От посолството? От училището? Това не ме интересуваше — разтреперах се при мисълта за тази жена, която рискуваше собствения си живот, за да измъкне Махтоб и мен от страната. Изстенах, защото това отново ми напомни, че Махтоб я няма.

— Какво мога да направя? — попита госпожица Алави.

— Нищо — съсипана от скръб отвърнах аз.

— Трябва да говоря с теб — снижи глас тя, осъзнавайки колко подозрително изглежда този разговор през улицата, воден при това на английски.