Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

След като размисли малко, рече нещо твърде обезпокоително:

— Трябва да уредим да ни изпратят вещите от Америка — каза той.

Реза Шафие беше роднина на Муди и работеше като анестезиолог в Швейцария. Периодичните посещения при родителите му бяха повод за големи празненства и затова, когато получихме покана за вечеря в негова чест, Муди беше въодушевен. Сега, когато вече работеше в болница и възнамеряваше да започне частна практика, професионалните разговори с колеги имаха голямо значение за него.

Искаше да направи специален подарък на Реза Шафие и ме прати заедно с Махтоб в точно определена сладкарница, в която продаваха шам-фъстък, подреден умело във вид на декоративни пана. Отидохме в най-горещото време следобед и се оказа, че магазинът е затворен — беше часът за молитва.

— Хайде да почакаме ей там — казах на Махтоб и посочих сянката под едно дърво от другата страна на улицата. — Толкова е горещо.

Докато чакахме, забелязах група пасдари, спотайващи се в дъното на улицата. Зърнах един бял пикап, пълен с униформени мъже, и един пакон, в който седяха четири жени пасдари, загърнати в чадори. Докоснах инстинктивно челото си с ръка и със задоволство открих, че косата ми не се показва изпод русарито. „Този път няма за какво да се хванат с мене“ — рекох си аз.

Омръзна ми да чакаме и понечихме да пресечем улицата, за да видим ще отворят ли магазина скоро. Едва стъпихме на платното и паконът рязко потегли — спирачките му изск ърцаха до нас. Четири жени пасдари изскочиха и ни заобиколиха. Една от тях ни заговори:

— Ти не си иранка, нали? — попита тя на фарси, сякаш ме обвиняваше в нещо.

— Не.

— Откъде си?

— От Америка — отговорих на фарси.

Тя заговори ядосано и бързо в лицето ми, поставяйки на неимоверно изпитание ограничените ми познания по езика.

— Не разбирам — промълвих със запъване.

Това разгневи жената още повече. Тя продължи да ми крещи на своя неразбираем език, докато най-сетне Махтоб успя да ми преведе.

— Иска да знае защо не разбираш — обясни Махтоб. — Твърди, че в началото добре си разбирала фарси.

— Кажи й, че разбирам само няколко думи, не повече. Това донякъде успокои жената, но тя продължи да говори, докато Махтоб обясни:

— Спряла те е, защото чорапите ти са набръчкани. Опънах виновно чорапите си и жената тръгна да си върви, но преди това се обърна към Махтоб:

— Кажи на майка си да не излиза на улицата с набрани чорапи.

Така порицана, купих шам-фъстъка и на връщане към къщи предупредих Махтоб да не казва на баща си за случилото се. Опасявах се, че Муди може пак да ми наложи някакви ограничения. Махтоб ме разбра.

Същата вечер отидохме в дома на чичо Шафие в техеранския квартал Геиша, за да подарим шам-фъстъка на сина му Реза. Там имаше около петдесет-шейсет души.

Късно вечерта, след като повечето от гостите се бяха разотишли и ние тъкмо се готвехме да си тръгваме, внезапно засвириха сирени. Зловещият им вой известяваше началото на въздушно нападение. Светлините угаснаха.

Придърпах Махтоб към себе си и заедно с още четирийсет души се прилепихме до една от стените. Напрегнато очаквахме да чуем звука на зенитните оръдия, с който вече бяхме свикнали. Доловихме моторния шум на приближаващи се самолети, но зенитните оръдия мълчаха.

— Нещо не е наред — обади се някой. — Може би сме свършили боеприпасите.

Атакуващите самолети ревяха съвсем близо над главите ни.

Оглуши ме експлозия и аз почувствах как някакъв тъмен призрак профуча зловещо през стаята и ни остави уязвими и сковани от студ. Стената зад гърба ми отекна и някаква вълна ни блъсна двете с Махтоб напред. Чашите за чай звъннаха. Разнесе се звук на счупени стъкла.

Преди да успеем да реагираме, втора експлозия ни разтърси, след това трета. Цялата къща се тресеше. Мазилката се ронеше наоколо. Навред долавях писъци, но те звучаха странно и глухо. Чакахме таванът да се срути отгоре ни. Махтоб скимтеше. Муди стискаше ръката ми до болка.

Стояхме безпомощни, затаили дъх, борейки се с паниката.

Постепенно чувството за реалност се върна. Мина време, преди някой да осъзнае, че грохотът на самолетите и ужасяващите бомбени експлозии са отстъпили място на сирените на бързата помощ. Чуваха се писъците на жертвите отвън.

— Бързо на покрива — каза някой и ние като един се втурнахме към плоския открит покрив на къщата. Градът беше тъмен, но множеството пожари и фаровете на линейки, полицейски и пожарни коли осветяваха картината на опустошението. Въздухът се бе превърнал в гъст облак прах. Пред себе си виждахме само смърт и разруха. На мястото на съседните сгради сега в земята зееха дълбоки ями. Нощта миришеше на барут и изгоряла плът. По улицата мъже, жени и деца, изпаднали в истерия, тичаха, пищяха, плачеха и търсеха изчезналите си семейства.