Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Муди искаше да живее като проспериращ доктор с американско образование, като истински професионалист, да се издигне над заобикалящата го мизерия, но не можеше да се занимава с подробностите. Веднъж ми връчи някакви пари.

— Купи каквото трябва — каза. — Подреди къщата. Подреди клиниката.

За мене това поръчение означаваше да се преборя с всички превратности, които един град, населен с четиринайсет милиона, понякога враждебно настроени и винаги непредсказуеми жители, поставя пред една чужденка. Знаех, че друга жена, било иранка, било американка или каквато и да е, не би се осмелила да приеме такова предизвикателство по време на редовните си обиколки из Техеран без закрилата на мъж или поне компанията на по-възрастна жена.

Веднъж Муди ме изпрати до един магазин в центъра, който беше собственост на бащата на Молук, жената, която се бе грижила за Махтоб, когато Муди я беше отвлякъл от мен. Трябваше да купя хавлиени кърпи и плат за чаршафи — лукс, който щеше да ни нареди сред елита.

— Вземи автобус — предложи Муди. — Пътува се дълго, но затова пък безплатно.

Подаде ми цял лист автобусни билети, които държавните служители получаваха безплатно.

Не бих спестявала на Муди няколкото риала, но ми се искаше да науча всички съществуващи видове транспорт, така че двете с Махтоб последвахме съвета му. Първо стигнахме до главната улица и взехме такси до една автобусна спирка, близо до дома на Мамал. Автобусът приличаше по-скоро на презокеански параход, отколкото на градско превозно средство. Всички места бяха заети, а останалите пътници се блъскаха по пътеката.

Пътуването до центъра на града продължи повече от час. Спирките бяха много и на всяка ставаше меле. Никой не чакаше спокойно реда си; хората слизаха и се качваха един през друг, като се ругаеха и ръгаха с лакти.

Най-сетне стигнахме магазина и купихме каквото трябва. И двете с Махтоб се чувствахме изтощени. Бяхме се натоварили с пакети и едва си пробивахме път през тълпите по тротоарите. Най-накрая стигнахме автогарата. Не можах да намеря номера, който Муди ни каза да вземем, и усетих, че ме обзема паника. За мен беше много важно да се справя с тази задача както трябва. При провал от моя страна Муди щеше да реши, че не ме бива за подобни поръчения. И още по-лошо — можеше да се усъмни в неоправданото ни закъснение.

Объркването вероятно е проличало в погледа ми, защото един иранец ме попита:

— Какво има, госпожо?

— Сайед хандан — казах аз. Това беше районът, в който живееше Мамал и откъдето можех лесно да се оправя.

Той ни махна да го последваме и ни заведе до един празен автобус:

— Сайед хандан — каза той.

Кимнах в знак на благодарност. Качихме се и веднага седнахме на двете места зад шофьора, въпреки че всички бяха свободни.

Скоро автобусът се изпълни. За моя изненада човекът, който ни упъти, се качи и седна на мястото на шофьора.

Подадох му нашите билети, но той махна с ръка. Вече съжалявах, че сме избрали това място, защото шофьорът миришеше ужасно, дори за иранец. Беше нисък и чисто избръснат, но това беше единственото чисто нещо по него. Дрехите му сякаш не бяха прани от месеци.

Преди да потеглим, шофьорът мина по тясната пътека между седалките и започна да събира билетите. Не му обърнах внимание. Махтоб беше уморена и изнервена. Пакетите ни тежаха. Не можехме да се настаним удобно. Шофьорът, стигна до нас и протегна ръка. Докато му подавах билетите, той сграбчи ръката ми и я стисна, после бавно отдръпна своята. „Това е случайно — помислих си аз. — Иранците не постъпват така с жените.“ Не обърнах много внимание на случая, защото единствената ми мисъл беше да се върнем час по-скоро у дома.

Махтоб се унесе и потъна в дълбока дрямка. Спа през целия път до последната спирка. „Как ли ще я пренеса заедно с всички тези пакети“ — чудех се аз. Разтърсих я да се събуди.

— Хайде, Махтоб — казах тихо. — Време е да слизаме. Тя не помръдна. Спеше дълбоко.

Бяхме останали сами в автобуса. Вдигнах глава и видях, че шофьорът чака само нас. Той се усмихна и протегна ръце, предлагайки ми да свали Махтоб от автобуса. Помислих си, че това е много мило от негова страна.

Той я взе и аз се вцепених, като го видях да долепва отвратителните си устни и да целува спящото ми дете.

Ужасена, се огледах наоколо. В празния автобус беше тъмно, а пътеката — тясна. Събрах пакетите и станах от мястото си.

Но шофьорът ми препречи пътя с Махтоб на ръце. Без да каже дума, той се наведе напред и силно се притисна в мен.