Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Гостите, които Муди възнамеряваше да покани, показваха колко се е променил кръгът на приятелите ни и колко се е подобрило отношението на Муди към Елън и Хормоз. Беше оценил навременната им помощ в труден за нас момент. През този относително спокоен период в бурния живот на Муди желанието му да се сближи с Елън и Хормоз беше едно мълчаливо признание, че неприятностите ни изцяло или отчасти се дължаха на безумието му.

Махтоб не искаше готова торта. Предпочиташе аз да я направя. Това бе сериозно предизвикателство. Надморската височина на Техеран и метричните означения върху скалата на фурната обрекоха на провал всичките ми сладкарски способности. Тортата стана чуплива и суха, но Махтоб я хареса и се прехласна по евтината пластмасова кукла, която поставих в средата.

Тази година рожденият ден на Махтоб съвпадна с един от безбройните религиозни празници. Беше неприсъствен ден и затова решихме да поканим гостите на обяд, а не на вечеря.

Приготвих печено говеждо с различни гарнитури.

Всичко беше готово, гостите бяха пристигнали, с изключение на Елън и Хормоз. Докато ги чакахме, Махтоб отвори подаръците си. Малихех й донесе кукла на популярния герой от иранските анимационни филми Мишлето Муш, с огромни оранжеви уши. Чамсей и Зарий бяха приготвили за Махтоб наистина специален подарък — ананас, който беше много рядко срещан плод тук. Двамата с Муди й подарихме комплект блуза и панталони в нейния любим цвят — лилаво, и колело, произведено в Тайван, което струваше четиристотин и петдесет долара.

Почакахме още известно време, но най-накрая седнахме на масата без Елън и Хормоз. Те пристигнаха късно следобеда, изненадани, че сме свършили с яденето.

— Ти ми каза вечеря, а не обяд — сопна се Елън ядосано.

— Грешиш — отвърнах й аз. — Станало е някакво недоразумение.

— Ти все нещо не разбираш — развика й се Хормоз. — Винаги закъсняваме или подраняваме заради теб. Все ще объркаш нещо.

Хормоз си изкара яда върху Елън пред останалите гости, а тя стоеше с покорно сведена глава.

По този начин Елън мълчаливо допринесе за твърдото ми решение да избягам от Иран. И да не беше нейният пример, пак щях да се опитам, но този случай ме убеди, че време за губене няма. Всеки ден, прекаран в Иран, увеличаваше опасността да заприличам на нея.

Животът ни бе достигнал повратна точка. Сега бяхме значително по-добре и в това се криеше опасността от примирение. Беше ли възможно да намеря относително щастие с Муди тук в Иран? Положение, което би било за предпочитане пред реалните рискове на бягството.

Всяка нощ, когато си лягах с Муди, си давах сметка, че отговорът може да бъде недвусмислено отрицателен. Отвращавах се от човека, с когото спях, и нещо още по-важно — боях се от него. Сърцето ми подсказваше, че новият му изблик на ярост е само въпрос на време.

Сега, когато можех да използвам телефона и да отскачам за малко до посолството, поднових усилията си да намеря някой, който би могъл да ни помогне. За съжаление най-сигурният ми човек, изглежда, се бе изпарил в горещия въздух на лятото. Телефонът на мис Алави не отговаряше. Направих още един опит да се свържа отново с Рашид, чийто приятел прехвърляше хора през турската граница. Той отново отказа да вземе със себе си дете. Трябваше да намеря някой друг. Но кой? И как?

Бях вперила поглед в адреса, надраскан набързо върху парче хартия, подадено ми от… Някой.

— Иди на този адрес и попитай за шефа — ми обясни този Някой.

Да разкрия самоличността на този мой благодетел би означавало да го обрека на смърт в ръцете на Ислямска република Иран.

Адресът беше на кантора, намираща се в другия край на града, което означаваше безкрайно пътуване през натоварените улици, но аз бях решена да тръгна веднага, въпреки опасностите. Бяхме заедно с Махтоб. Минаваше обяд и не знаех дали ще успея да се прибера преди Муди. Свободата ми даваше смелост. Ако се наложеше, щях да купя нещо, каквото и да е, и да излъжа Муди, че сме се забавили по магазините.

Реших, че не мога повече да чакам. Трябваше веднага да отида.

За да спестим време, взехме по-скъпото телефонно такси вместо обикновеното оранжево. Въпреки това пътуването беше дълго и досадно. Махтоб не попита къде отиваме, може би усещаше, че има неща, за които е по-добре да не знае.

Най-сетне пристигнахме на адреса, написан на късчето хартия. Беше административна сграда, из която сновяха енергични служители, показващи нехарактерна за този град експедитивност. Жената на пропуска говореше английски. Казах й, че искам да се видя с директора.