Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

— Завийте вляво — каза тя. — След това надолу по стълбите. Той е в дъното на залата.

Двете с Махтоб се озовахме в сутерена, където имаше зала, препълнена с бюра. В единия край се намираше чакалня, обзаведена с удобни мебели в западен стил. Имаше книги и списания.

— Махтоб, изчакай ме тук — предложих аз. Тя се съгласи.

— Шефа? — попитах един служител.

— В дъното на залата. — Запътих се решително натам, почуках на вратата и когато отвътре се обади мъжки глас, отговорих, както ме бяха посъветвали:

— Аз съм Бети Махмуди.

— Влезте! — каза мъжът на английски с прекрасно произношение и ми стисна ръката. — Очаквах ви.

Затвори вратата след мен и ме покани да седна, награждавайки ме със сърдечна усмивка. Беше дребен и слаб човек, изискано облечен в чист костюм и вратовръзка. Седна зад бюрото си и се впусна в непринуден разговор, убеден в сигурността на офиса си. Докато говореше, потракваше с химикалката по бюрото.

Онзи, който ми беше дал адреса и когото не бих искала да назовавам по име, ми бе разказал някои неща за него. Този човек също се надяваше някой ден да се измъкне от Иран заедно със семейството си, но обстоятелствата в живота все още не му позволяваха това. През деня той беше преуспяващ бизнесмен, на пръв поглед подкрепящ правителството на аятолаха. Нощем животът му представляваше заплетено кълбо от интриги. Бе известен под много имена. Аз го наричах Амал.

— Наистина съжалявам, че сте в подобно положение — каза Амал без предисловия. — Ще направя каквото мога, за да ви изведа оттук.

Откритостта му правеше приятно впечатление, но и тревожеше. Той знаеше моята история. Смяташе, че може да ми помогне. Това не ми беше за първи път, имах горчивия опит с Триш и Сюзън, с Рашид и приятеля му, с тайнствената мис Алави.

— Вижте — казах, — излъгаха ме на няколко пъти, но вие трябва да знаете, че имам само едно условие. Няма да си тръгна оттук без дъщеря ми. Ако тя не може да замине, аз оставам. Не искам да ви губя времето. Това е единственото ми условие.

— Уважавам вашата непреклонност — каза Амал. — Щом като това е вашето желание, ще ви изведа от страната двете. Трябва да сте търпелива, защото аз самият не знам как и кога това ще може да стане. Имайте търпение.

Думите му стоплиха сърцето ми и трябваше да положа доста усилия, да се овладея. Той ми предлагаше надежда, но и съвсем искрено признаваше, че не знае как и кога ще можем да избягаме.

— Ето телефоните ми — каза той, като ги нахвърля на една бланка. — Нека ви покажа как да ги закодирате. Това са директни телефони, единият е тук в офиса, а другият е у дома. Винаги, по всяко време на деня и нощта, когато имате възможност, ми се обаждайте. Не се колебайте, моля ви. Необходимо ми е да ви чувам. Изобщо не си мислете, че ме притеснявате, обаждайте се винаги, за да не се обаждам аз. Мъжът ви може да започне да ревнува. — Амал се засмя.

Настроението му беше заразително. „Жалко, че е женен“ — помислих си аз и незабавно потиснах тази мисъл с чувство за вина.

— Добре — кимнах, все още объркана. Създаваше впечатление на човек, за когото невъзможни неща няма.

По телефона няма да обсъждаме нищо — предупреди ме той. — Просто казвате „Как сте“ или нещо подобно. Ако трябва да ви предам нещо, ще ви кажа, че трябва да ви видя, и вие ще дойдете тук.

„Какво ли се крие зад всичко това — почудих се. — Може би пари?“

— Да помоля ли родителите ми да изпратят някаква сума до посолството? — попитах.

— Не. Сега не мислете за пари. Аз ще заплатя каквото е необходимо вместо вас. Ще ми ги върнете по-късно, когато стигнете в Америка.

Махтоб мълча в таксито по целия безкраен път до дома. И по-добре, защото главата ми се въртеше. В ушите ми непрекъснато звучаха думите на Амал и аз все се опитвах да претегля възможностите ни за успех. Наистина ли бях успяла да намеря пътя към нашето спасение?

„Ще ми ги върнете по-късно, когато стигнете в Америка“ — беше казал той спокойно и уверено.

Но си спомних и другите му думи: „Не знам как и кога това ще може да стане.“

Лятото отмина и отново дойде време за училище. Трябваше да се преструвам, че споделям идеята Махтоб да влезе в първи клас, и затова не казах нищо, когато Муди повдигна въпроса.

За голяма моя изненада Махтоб сякаш също нямаше нищо против. Тя, изглежда, свикваше с мисълта, че ни предстои да живеем в Иран.

Една сутрин Муди, Махтоб и аз се запътихме към близкото училище, което се намираше на десет минути път от дома. Тази сграда приличаше повече на училище с много прозорци и достатъчно слънчева светлина. Атмосферата обаче влияеше на директорката — начумерена жена, загърната в чадор, която ни изгледа подозрително.