Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

От мислите ми ме изтръгна гласът на момиченце, което говореше на английски:

— Мамо, ще ми купиш ли книжката с приказки?

В дъното зърнах жена и дете, загърнати в палта и шалове. Жената беше висока, с тъмна коса и лек бронзов оттенък на кожата, какъвто имаха повечето иранци. Не приличаше на американка, но за всеки случай я попитах:

— Американка ли сте?

— Да — отговори Алис Шариф.

Тя стана моя приятелка в тази чужда страна. Беше начална учителка от Сан Франциско, омъжена за американизиран иранец. Съпругът й Малик току-що бил получил докторската си степен, когато починал баща му. Сега двамата с Алис временно живееха в Техеран, докато се уредят въпросите с наследството. На нея не й харесваше тук, но това бяха само временни неудобства. Дъщеря им Самира, която наричаха Сами, беше на годините на Махтоб.

— О, Господи — възкликнах, като погледнах часовника си. — Трябва да посрещна дъщеря си. Нямам никакво време.

Разменихме си телефонните номера. Същата вечер разказах на Муди за Алис.

— Трябва да ги поканим — прояви той искрен интерес. — Трябва да се запознаят с Чамсей и Зарий.

— Какво ще кажеш за петък? — предложих.

— Добре — съгласи се той веднага.

В петък вечер възбудата ни беше обща. Той веднага хареса Алис и Малик. Алис беше интелигентна и енергична, разговорите бяха нейната стихия и за всеки случай имаше по една шеговита история. Като наблюдавах гостите ни тази вечер, си дадох сметка, че от всичките ни познати в Иран Чамсей и Алис бяха единствените, които изглеждаха истински щастливи. Може би защото и двете знаеха, че скоро ще се върнат в Америка.

Алис ни разказа следния виц.

— Веднъж един човек влязъл в магазин за картини и видял портрет на Хомейни. Решил да го купи и продавачът му казал, че струва петстотин тумона. А един тумон е равен на десет риала.

— Ще ви дам триста — казал купувачът.

— Не, петстотин.

— Триста и петдесет.

— Петстотин.

— Четиристотин — казал купувачът. — Повече не давам.

В този момент влязъл друг купувач, харесал една картина, изобразяваща Христос, и попитал продавача колко струва.

— Петстотин тумона — отговорил той.

— Добре.

Купувачът платил и си тръгнал с картината. Тогава продавачът се обърнал към първия купувач и му рекъл:

— Господине, видяхте ли този човек? Влезе, намери това, което му харесва, плати парите и си тръгна.

Тогава първият купувач му отвърнал:

— Е, ако можете да приковете Хомейни на кръста и да го разпънете, ще ви дам петстотин.

Всички в стаята се разсмяха, в това число и Муди. Чамсей ми се обади още на следващия ден и ми каза:

— Бети, Алис е чудесна. Трябва да се сприятелите с нея.

— Така е — съгласих се.

— А за Елън забрави! — продължи Чамсей. — Не е свястна.

С Алис се виждахме често. Тя беше единствената ми позната в Иран, която разполагаше с машина за сушене на дрехи. Имаше огромни запаси от омекотители за пране. Имаше дори и горчица.

И още нещо — тя имаше паспорт, с който можеше да се върне у дома.

— Само да кажеш на Чамсей какво ти се е случило. Или на Алис. Няма да ги видиш повече, чуваш ли?

— Няма — обещах.

Муди остана доволен, защото искаше да вярва, че въпросът за връщането ни в Америка е приключен веднъж завинаги. Искаше да вярва, че е победил, че е направил от мене това, което беше направил Хормоз от Елън.

Уповавайки се на обещанието ми, той ми разреши да общувам свободно с Чамсей и Алис. В действителност нямаше голям избор, защото, ако се опиташе отново да ме затвори, вече щеше да му бъде много трудно да поддържа за пред приятелите ни заблудата, че нашият брак е щастлив.

Въпреки че Муди бе променил отношението си към своето семейство, все пак трябваше да се съобразяваме с добрия тон. Не му се искаше да кани Баба Хаджи и Амех Бозорг на вечеря, но това беше начинът да покаже почитта си към тях. И без това бяхме забавили поканата си твърде много.

— Махтоб ходи на училище и трябва да си е в леглото най-късно в осем, така че елате в шест — каза той по телефона на сестра си.

Тя му напомни, че те никога не вечерят преди десет.

— Не ме интересува — сряза я Муди. — Или ще вечеряте в шест, или изобщо не идвайте.

Като нямаше накъде, Амех Бозорг се съгласи.

Поканихме на вечеря и семейство Хаким, за да облекчим бремето на нейното присъствие.

Приготвих специална вечеря, като за предястие избрах пилешко, най-предпочитаното месо в Иран. След една успешна обиколка по пазарите станах притежателна на единственото брюкселско зеле в цял Иран. Задуших го с лук и моркови.