Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Един ден Муди се опита да направи нещо за мен и ми предложи да отида в съседния козметичен салон. Това беше абсурдно за страна, в която не ти позволяват да показваш нито косата, нито лицето си, но въпреки това отидох. Козметичката предложи да оформи веждите ми и да почисти част от космите по лицето ми. Съгласих се.

Вместо да използва кола-маска или пинцети, козметичката извади дълъг памучен конец. Опъна го и го прокара нагоре-надолу по лицето ми, като изскубваше космите.

Искаше ми се да закрещя от болка, но се сдържах, чудейки се как жените се решаваха да се подлагат на такива мъчения в името на красотата. Когато всичко приключи, лицето ме болеше. Цялата ми кожа гореше.

Вечерта забелязах, че лицето ми се изрива. Обривът бързо се разпростря върху врата и гърдите ми.

— Конецът е бил мръсен — промърмори Муди.

Една вечер се прибрах от супермаркета и открих, че приемната на Муди е претъпкана с пациенти.

— Отвори вратите — нареди ми Муди. — Нека някои от тях влязат в хола.

Не ми се щеше да пускам непознати иранци в хола си, но нямаше какво да се прави. Отворих двукрилата дървена врата и поканих правостоящите пациенти да седнат на дивана и креслата.

Едно от задълженията ми беше да поднасям чай на пациентите. Мразех го, но сега ми беше още по-неприятно, защото целият ми хол щеше да бъде залян с чай и разсипана захар.

Така или иначе, поднесох чая и се върнах да занеса подноса обратно в кухнята, когато една от жените ме попита:

— Американка ли сте?

— Да — отговорих. — Говорите ли английски?

— Да. Учила съм в Америка.

Седнах до нея и усетих, че настроението ми взе да се оправя.

— Къде? — попитах.

— В Мичиган.

— О, аз съм от Мичиган. Къде точно в Мичиган сте учили?

— В Каламазу.

Името й беше Фереще Норузи. Беше красива млада жена, която някой от болницата беше изпратил при Муди. Оплакваше се от болки с неясен произход във врата и гърба и се надяваше, че манипулациите ще й помогнат.

Поговорихме си близо час, докато тя чакаше.

Фереще идваше често за манипулации и аз винаги я канех в хола да си поговорим. Една вечер тя ми довери следното:

— Знам от какво е болката — каза.

— Така ли? От какво?

— Това е от стреса.

Започна да плаче. Преди година, ми каза тя, една вечер съпругът й отишъл да зареди колата с бензин и повече не се върнал. Фереще и родителите й като побъркани претърсили болниците, но не намерили никаква следа от него.

— След двайсет и пет дни се обадиха от полицията — изплака Фереще. — Казаха да дойдем да приберем колата, но не можели да ни кажат нищо повече.

Фереще и нейната едногодишна дъщеря се преместили при родителите й. Изминали още четири кошмарни месеца, преди полицията да ги уведоми, че съпругът й е в затвора. Разрешили й свиждане.

— Те просто са го хванали и са го тикнали в затвора — хлипаше Фереще. — Оттогава мина година и още не са предявили към него никакво обвинение.

— Как е възможно това? — попитах. Защо?

— Беше магистър по икономика — обясни Фереще. — Също като мен. Освен това сме учили в Америка. Ние сме хората, от които правителството се страхува.

Фереще не искаше да казвам на никого за мъжа й. Боеше се, че ако приказва много, ще арестуват и нея.

Вечерта, след като Муди затвори клиниката си, ми каза:

— Фереще ми харесва. С какво се занимава мъжът й?

— Магистър е по икономика — казах.

— Ела колкото е възможно по-скоро.

В гласа му звучеше напрежение и сърцето ми се разтупка.

— Мога да дойда най-рано във вторник — отвърнах. — Докато Муди е в болницата.

— Звънни ми преди това — каза Амал.

Какво можеше да бъде? Очаквах по-скоро добри новини, отколкото нови проблеми, защото в гласа на Амал долових някакъв сдържан оптимизъм.

Във вторник станах рано, казах си молитвата с Муди, след което времето затече бавно. Махтоб тръгна за училище в седем, Муди излезе около час по-късно. Проследих го с поглед от прозореца, докато се качи в едно такси, след което се обадих на Амал, за да му кажа, че пристигам. Изтичах към булеварда, за да взема такси.

Беше в началото на ноември. Студеният вятър подсказваше, че може би ще завали. Сутрин движението по улиците беше и без това претоварено, а сега трябваше да се прехвърлям на няколко таксита, за да прекося целия град. Когато стигнах до административната сграда и почуках на вратата на Амал, главата ми щеше да се пръсне от въпроси.

Отвори ми бързо и се усмихна широко.

— Влез — каза. — Седни. Какво да ти предложа — чай или кафе?