Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Тя кимна. Сега, когато страховете й бяха изчезнали, тя се втурна да играе. Междувременно се постарах да скрия документите в тапицерията на канапето в хола и да измисля начин да прикрия радостта си.

В ума ми започна да се оформя идея и аз звъннах на Алис.

— Иска ми се да отпразнуваме Деня на благодарността у нас — казах аз. — Нека да приготвим заедно вечерята. Ще поканим Чамсей и Зарий и освен това много искам да се запознаеш с Фереще.

Алис се съгласи веднага.

„Чудесно — помислих си. — Няма да съм тук, но поне мога да се преструвам, че ще бъда.“

М уди се върна късно следобед и аз се спуснах към него:

— Двете с Алис ще приготвим пиршество но случай Деня на благодарността.

— Чудесно — отговори той. Пуйката беше любимото му ястие.

— Трябва да купим пуйка.

— Ще се справите ли двете с Алис?

— О, разбира се.

— Добре — каза Муди, доволен, че е намерил жена си в настроение.

През следващите няколко седмици, докато Махтоб беше на училище, а Муди зает с работата си, неуморно обикалях Техеран с енергията и жизнеността на младо момиче. Двете с Алис издирвахме продукти за празничната вечеря.

Алис се изненада от умението ми да се оправям из Техеран. Тя също обичаше да се разхожда, но не смееше да се отдалечава твърде много, затова се остави изцяло на моята способност да се ориентирам.

Вървяхме повече от час. Преминахме под огромната арка, водеща към пазара, и се озовахме в един трескав свят на образи и звуци. Като разбунен кошер по протежение на цели квартали пред нас се простираха в два реда дюкянчетата на стотици търговци. Стоките се рекламираха на висок глас. Навсякъде гъмжеше от народ. За първи път видях афганистанци в торбести, набръчкани панталони, набрани на кръста, които носеха огромни вързопи на гърбовете си.

— Тук, по тази улица, се продава всичко за ядене — обясних на Алис. — Риба, пилета, пуйки.

Бавно си пробивахме път през мръсното множество, шумът ни оглушаваше. Най-сетне стигнахме пряката, която търсехме.

Макар и трудно, намерихме една сергия, на която се продаваха мършави пуйки. Висяха от тавана, не съвсем изчистени, с полепнала по тях градска мръсотия, но затова пък бяха единствените. Искаше ми се пуйката да е около пет килограма, но най-голямата беше три.

— Можем да изпечем и малко телешко — предложи Алис.

Така че купихме пуйката и тръгнахме обратно.

Наложи се дълго да чакаме за оранжево такси. Минаваха доста, но тук, в най-населената част на града, всички бяха препълнени. Пуйката тежеше и ръцете ме заболяха. Най-сетне едно такси спря. Задната седалка беше заета, затова се качихме отпред. Алис влезе първа и седна до шофьора.

Пред очите ми се редяха картините на този омразен за мене град и аз се отпуснах, потънала в блянове. Знаех, че никога няма да приготвям тази пуйка. Вместо това щях да помагам на майка ми да сготви вечерята, за която Махтоб и аз ще бъдем вечно благодарни.

Гласът на Алис прекъсна мечтите ми.

— Тук моля — нареди тя на шофьора.

— Но ние не сме… — започнах.

Чак когато Алис ме избута навън, разбрах каква е работата. Таксито се отдалечи.

— Не можеш да си представиш какво ми правеше шофьорът — каза Алис.

— Мога и още как. Случвало ми се е. Не трябва да казваме на мъжете, защото вече няма да ни пускат да излизаме сами.

Алис кимна в знак на съгласие.

И двете не бяхме чували подобни неща да стават с иранките. Чудехме се дали иранската преса, която непрекъснато тръбеше за разводите в Америка, не беше причината иранците да си мислят, че всички американки са луди по секса.

Спряхме друго такси и този път седнахме на задната седалка.

След като се прибрахме у дома, трябваше дълго да чистим мършавата птица, педантично изскубвайки перата й с пинцети, преди да я замразим.

Необходими бяха още много обиколки из магазините. На няколко пъти пришпорвах Алис или я оставях у дома доста преди обяд. Първия път й казах:

— Ако Муди попита, кажи му, че съм останала при тебе на кафе след покупките и съм си тръгнала около един часа.

Алис ме изгледа учудено, но кимна и нищо не каза. След този случай за нея бях „у дома й“ дори когато кръстосвах гъмжащия от хора град.

Често от дома на Алис отивах в магазина на Хамид, откъдето се обаждах на Амал. Няколко пъти той ме покани, за да обсъдим подробностите. Оптимизмът му не изчезваше, въпреки че Денят на благодарността наближаваше.

Хамид обаче беше настроен по-песимистично. Когато споделих чудесната си тайна с моя отдавнашен съюзник, той каза: