Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– Мисля, че съм получила хранително отравяне – пояснява тя.

Банк измърморва нещо, което със сигурност звучи като „хранително отравяне, да, бе“, обръща се и тръгва обратно към пицарията.

Брит-Мари измива зъбите си няколко пъти и оправя прическата си. Изчиства банята с бикарбонат така, сякаш опитва да прикрие уликите след убийство. После изпива три големи чаши вода една след друга, като преди това е дръпнала пердетата. Определено не иска да рискува някой да я види, защото само животните и хората с татуировки лочат по този начин.

Свен е клекнал до вратата на пицарията и завинтва пантите. Щом вижда Брит-Мари, той се изправя несигурно на крака и сваля полицейската си шапка. В краката му има кутия с инструменти. Свен опитва да се усмихне.

– Просто си мислех, да, ами, мислех си да поправя вратата. Така мислех.

– Ха – казва Брит-Мари и поглежда треските около краката му.

– Да, имам предвид... ще ги помета. Стана така... аз, такова, искам да кажа, съжалявам!

Казва последното сякаш има предвид нещо по-важно от треските. Отмества се от пътя на Брит-Мари. Тя минава покрай него. Затаява дъх, въпреки че си е измила зъбите.

– Аз, такова, искам да кажа, че много съжалявам за вчера – казва той жално след нея.

Брит-Мари спира, без да се обърне. Свен се прокашля.

– Имам предвид, че аз, такова, не исках да те карам да се чувстваш... така, както се почувства. Никога не бих искал да бъда някой, който те кара да се чувстваш... така.

Тя затваря очи и кима. Изчаква разумът ѝ да изпъди чувствата, които я карат да желае Свен да я докосне.

– Ще взема прахосмукачката – прошепва тя.

Знае, че той гледа след нея. Крачките ѝ са неловки. Все едно е забравила как да върви, без да се настъпва. Думите ѝ, насочени към него, са като живота в хотел – нови и странни, а разговорите им са като предпазливото опипване на стената на непозната стая в търсене на ключ, който всеки път включва различна лампа от тази, която си очаквал.

Някоя се появява в кухнята тъкмо когато Брит-Мари отваря килера, за да извади прахосмукачката.

– Ето. Доставиха ги за теб.

Брит-Мари поглежда букета в ръцете ѝ. Лалета. Лилави. Брит-Мари обича лилави лалета, дотолкова, доколкото изобщо може да обича нещо, без да осъзнае, че това е неподобаващ изблик на чувства. Хваща нежно букета и прави всичко възможно да не се разтрепери. На картичката пише „Обичам те“. От Кент.

За да опознаеш някого, са нужни години. Цял живот. Това превръща дома в дом. В хотела човек е просто посетител. Хотелите дори не знаят кои са любимите ти цветя.

Брит-Мари изпълва дробовете си с лалета и в продължение на една дълга глътка въздух отново е там, до собствената си мивка и собствените си шкафове, в апартамента, в който знае къде се намира всеки един килим, защото сама го е сложила там. На пода на спалнята има бели ризи, черни обувки и влажна кърпа. Всички тези неща са на Кент. Неговите неща. Те не могат просто да бъдат заменени. Един ден човек се събужда и осъзнава, че е твърде стар, за да живее на хотел.

Брит-Мари не поглежда Свен в очите, когато излиза от кухнята. Благодарна е, че прахосмукачката заглушава всичко, което не бива да бъде казано. После идват Вега, Омар, Бен, Падан и Дино, точно навреме, а Брит-Мари се прави на заета, като им раздава изпраните екипи. Вега гледа изпитателно Брит-Мари и я пита дали има махмурлук, защото според нея изглеждало като да е така. Брит-Мари дава ясно да се разбере, че в никакъв случай няма махмурлук, и моли да ги информира, че всъщност е болна от грип.

– Аа. От този грип. И Сами беше болен от същото тази сутрин – смее се Омар.

Брит-Мари веднага се обръща към Банк и Някоя.

– Нали това казах! Върлува някакъв вирус!

Банк поклаща глава. Някоя изпива червената напитка, която Брит-Мари остави на масата.

Първото звънване на веселото звънче над вратата, след като Свен я е поправил, се чува, когато мъжете с брадите и шапките идват, за да пият кафето си и да четат вестниците си. Но един от тях пита Омар „кога започва първият мач“, а щом Омар му казва, мъжът поглежда ръчния си часовник. Все едно за пръв път от много време насам имат да спазят някакъв ангажимент.

Второто звънване на звънчето над вратата се чува, когато двете древни жени с ролаторите прекрачват прага. Едната вперва поглед в Брит-Мари и я посочва.

– Ти л’си таз, дет тренира м’четата?

Брит-Мари не знае дали това са думи, или просто звуци. Вега се навежда към нея и прошепва:

– Пита дали ти си треньорът ни.