Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Не я чуват първия, втория и третия път. Затова тя пълни дробовете си с въздух и казва възможно най-категорично:

– Ще ви помоля да си тръгнете.

Те продължават да не я чуват и Брит-Мари прави нещо, което не помни да е правила от двайсет години, когато една от саксиите ѝ падна от балкона. Изкрещява.

– ВЪРВЕТЕ СИ! И ДВАМАТА!

В пицарията става по-тихо, отколкото би станало, дори ако вътре влезеше нов въоръжен крадец. Кент и Свен стоят с отворени усти и издават звуци, които може би биха се превърнали в думи, ако челюстите им се движеха между сричките. Брит-Мари забива пети още по-здраво в пода и посочва строшената врата:

– Махайте се оттук. Незабавно.

– Но за Бога, скъп... – започва Кент, но Брит-Мари го смълчава рязко, разсичайки въздуха с превързаната си ръка, а движението сигурно би могло да бъде квалифицирано като уникална форма на боен спорт.

– Можеше да попиташ как съм си наранила ръката, Кент. Можеше да попиташ и тогава може би щях да повярвам, че наистина ти пука.

– Реших, хайде, скъпа, реших, че си се прищипала на съдомиялната или някакъв такъв шит... знаеш как е. Не мислех, че е нещо сериозно...

– Защото не попита! – съгласява се Брит-Мари.

– Но... скъпа... не се сърд... – заеква Кент.

Свен се наежва насреща му.

– Точно! Точно! Сега се махай, проклето юпи, Брит-Мари не те иска тук! Не разбираш ли... – започва да нарежда той, преливащ от самоувереност.

Ръката на Брит-Мари разсича въздуха пред него и въздушното течение го запраща назад.

– А ти, Свен! Не обяснявай какво искам! Не ме познаваш! Дори аз не се познавам, очевидно, защото това определено не е нормално за мен поведение!

Някъде Някоя опитва да не се засмее. Вега и Омар изглеждат все едно им се иска да си водят записки, за да не забравят нито една подробност. Брит-Мари се овладява, бърше трески от полата си, хваща превързаната си ръка с другата и заявява добронамерено и грижовно:

– Сега ще почистя тук. Хубава вечер. И на двама ви.

Звънчето звънва тъжно и фалшиво след тях. Те дълго време остават отвън, крещейки „видя ли сега какво направи?“ един на друг. После всичко затихва.

Брит-Мари чисти.

Някоя и децата се скриват в кухнята, докато приключи. Не смеят дори да се смеят.

В никакъв случай вината не е на двамата полицаи, така е. Те пристигат в Борг от града и просто се опитват да си свършат работата по най-добрия начин, доколкото им позволяват възможностите.

Но в момента Брит-Мари може би е леко раздразнителна. Така става, когато стрелят по теб с пистолет.

– Разбираме, че сте шокирана, но ще трябва да отговорите на въпросите ни – опитва да обясни единият от полицаите.

– Не ви притеснява, че нахълтахте с кални обувки по мития под, разбирам, сигурно ви е приятно – отговаря Брит-Мари.

– Казахме, че съжаляваме за това. Много съжаляваме. Но както ви обяснихме няколко пъти, сега трябва да разпитаме всички свидетели – пробва другият полицай.

– Списъкът ми е съсипан – отбелязва Брит-Мари.

– Как така? – чуди се полицаят.

– Помолихте ме да дам показания. Списъкът ми е съсипан. Нищо от това не беше записано, когато сутринта излязох от вкъщи, така че сега целият ми списък се обърка.

– Нямахме предвид точно това – казва първият полицай.

– Ха. Ха. Значи сега и показанията ми не са наред – констатира Брит-Мари.

– Трябва да знаем колко добре успяхте да видите крадеца – опитва вторият полицай.

– Моля да ви информирам, че виждам отлично. Говорила съм за това с очния си лекар. „Виждаш просто отлично, Брит-Мари“, така ми каза той – казва Брит-Мари, свива устни и добавя напълно добронамерено: – Той е отличен очен лекар, разбирате ли. Възпитан. Не ходи по пода с кални обувки.

Полицаите въздъхват в синхрон. Брит-Мари издиша отчетливо в отговор. Но не въздиша.

– Би ни било от голяма помощ, ако можеш да опишеш крадеца – моли единият полицай.

– Разбира се, че мога да го опиша, за Бога – сопва се Брит-Мари.

– И как би го описала? – пита полицаят с надежда.

– Той имаше пистолет – казва Брит-Мари.

– Спомняш ли си нещо друго? Някакви по-особени детайли? – чуди се полицаят.

– Ха. Искате да кажете, че пистолетът не е по-особен детайл, така ли? – чуди се Брит-Мари.

– Не... не, естествено, че нямам това предви...

В този момент другият полицай го прекъсва, очевидно надявайки се да спечели доверието на Брит-Мари чрез смяна на тактиката. Слага ръка на рамото ѝ, понижава глас и казва съвсем поверително: