Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– Ха? – казва тя и вдига вежди, след като отваря вратата.

Намества престилката си. Както прави човек, ако е зает да мие чинии в цивилизовано време от денонощието и бъде прекъснат от някого, който чука на вратата. На прага стоят Вега и Омар.

– Какво правиш? – пита Вега.

– Заета съм – отговаря Брит-Мари.

– Спеше ли? – пита Омар.

– Определено не! – възразява Брит-Мари и наглася както престилката, така и косата си.

– Чухме те да слизаш по стълбите – казва Вега и кима към антрето.

– Това не е престъпление – подчертава Брит-Мари отбранително.

– Успокой се, ало, просто попитахме дали спеше! – отсича Вега.

– Ха – казва Брит-Мари.

– Да! – казва Вега.

Брит-Мари сключва ръце.

– Възможно е да съм се успала. Но това е частен случай.

– Да си се успала за какво? – пита Омар.

Брит-Мари няма какво да отговори на това. За известно време настава мълчание. Накрая търпението на Вега се изчерпва, затова тя изпъшква и минава право на въпроса:

– Чудехме се дали искаш да дойдеш у нас за вечеря.

Омар кима енергично.

– И се чудехме дали искаш да бъдеш коуч на отбора ни!

После Омар виква „але!“, а Вега изръмжава „идиот!“ и опитва да го ритне по пищяла, но този път той се измъква.

– Щяхме да те поканим на вечеря, за да те питаме дали искаш да ни станеш треньор. Както се отправят предложенията за договори в истинските отбори – казва Вега намусено на Брит-Мари.

– Футболът не ми доставя удоволствие – казва Брит-Мари колкото се може по-учтиво, което може би точно в момента никак не е твърде учтиво.

– Не е нужно да правиш нещо, трябва просто да подпишеш един скапан документ и да идваш на скапаните ни тренировки! – казва Вега сърдито, използвайки такъв език, все едно Брит-Мари се е разтропала на вратата ѝ като ненормална, а не обратното.

Омар кима.

– В града има адската купа. Общината я организира, всички отбори могат да участват, но трябва да имат коуч.

– Определено в Борг трябва да има и друг човек, който да може да се ангажира с това – казва Брит-Мари и започва да отстъпва назад в антрето.

– Никой друг няма време – казва Вега.

– Но си помислихме, че ти нямаш, такова, нищо друго за правене! – кима Омар весело.

Брит-Мари спира и ги поглежда дълбоко наскърбено. Намества престилката.

– Бих желала да ви обърна внимание, че имам купища работа.

– Каква например? – пита Вега.

– Имам списък! – просвещава я Брит-Мари.

– Ох, Боже, няма да ти отнеме никакво време, трябва просто да идваш на тренировките ни, в случай че се появи някой от организаторите! За да видят, че имаме коуч! – изстенва Вега.

– Тренираме в шест вечерта, на паркинга до развлекателния център – кима Омар.

– Не знам нищо за футбола – информира Брит-Мари.

– И Омар не знае, но въпреки това може да участва – казва Вега.

– Какво, по дяволите!? – избухва Омар.

Вега, изглежда, губи търпение и тръсва глава към Брит-Мари.

– Все тая! Мислехме си, че можеш и да си готина. Това тук е Борг и не е като да има кой знае колко възрастни, от които да избираме. Само ти си тук.

Брит-Мари няма какво да отговори на това. Вега слиза по стълбите пред къщата и прави раздразнен жест на Омар да я последва. Брит-Мари остава на вратата, хваща лявата си ръка с дясната и дясната с лявата, отваря и затваря устата си няколко пъти, и накрая извиква:

– Не мога в шест часа!

Вега се обръща. Брит-Мари се взира в престилката си.

– В шест часа цивилизованите хора вечерят. А все пак не можеш да риташ футбол, докато се храниш.

Вега свива рамене. Все едно ѝ е все едно.

– О’кей. Тогава ела у нас в шест и вечеряй, можем да тренираме после.

– Ще ядем такос! – кима Омар доволно.

– Какво е такос? – пита Брит-Мари.

Децата я зяпват.

– Такос – казва Омар, сякаш проблемът може да бъде единствено, че не е чула добре.

– Не ям чуждестранна храна – казва Брит-Мари, макар че всъщност има предвид „Кент не яде чуждестранна храна“.

Вега отново свива рамене.

– Може да мине за салата, ако не ядеш хляба.

– Ха – казва Брит-Мари, защото принципно няма нищо против салатите.

– Живеем в блок номер две, втори етаж – казва Омар и посочва надолу по пътя.

Разбира се, Брит-Мари не става треньор на футболен отбор точно в този момент. Просто в този момент някой ѝ го казва.

Тя затваря вратата. Сваля престилката. Оставя я обратно в чекмеджето. Почиства кухнята, защото не знае как да не го направи. После се качва на горния етаж и взима мобилния си телефон. Момичето от Агенцията по заетостта вдига още след първия сигнал.