Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– Не... тя...

Сами стои на няколко метра от тях, двайсетгодишен, ако не и по-малко, с ръце в джобовете. Появата му в тъмнината има такъв ефект, че ако бе стиснал двайсет години по-възрастния мъж и четирийсет години по-възрастната жена за гушите, резултатът нямаше да е по-различен. Младежът излъчва нещо, което Брит-Мари е виждала вестниците да наричат „насилствен капитал“ – способността да упражняваш насилие. В кръстословиците биха описали термина като „Агресивно богатство“. Водоравно, седемнайсет букви. Хората успяват да се замислят за най-различни неща, когато вярват, че ще бъдат убити, а в случая през главата на Брит-Мари минава именно това.

Фредрик казва нещо неразбираемо, заеквайки. Сами не казва нищо. Зад него се размърдва друг млад мъж. По-висок. Никак не е трудно да разбереш защо го наричат Психо. Устата му е зейнала, но той не толкова се усмихва, колкото показва зъбите си. Брит-Мари е чувала да говорят за това в научнопопулярните филми, които Кент гледаше, когато нямаше футбол по телевизията. Човекът е единственото животно, което се усмихва приятелски. Когато другите животни показват зъбите си, това е заплаха. Сега Брит-Мари разбира какво са имали предвид. Разбира къде се крие животното у човека.

Психо се ухилва по-широко. Сами не вади ръцете си от джобовете. Дори не повишава глас.

– Няма да я докосваш – казва той и кима към Брит-Мари, без да отделя поглед от Фредрик.

Фредрик пристъпва назад към БМВ-то. Самоувереността му като че се покачва с всяка крачка, която го приближава до колата. БМВ-то сякаш му дава суперсили, но той все пак изчаква, докато застане точно до вратата, преди да изсъска:

– Бавноразвиващо се! Цялото ви шибано градче е бавноразвиващо се!

Психо прави половин крачка напред. Гумите на БМВ-то се превъртат в калта и чакъла и то полита през дъжда. Брит-Мари успява да види младежа на пасажерското място. На годините на Бен, Вега и Омар е, но е по-висок. По-зрял. Носи анцуг, на който пише „Хокей“. И изглежда изплашен.

Психо поглежда Брит-Мари. Показва си зъбите. Брит-Мари се обръща и прави всичко по силите си да върви бързо, без да тича, защото по научнопопулярните филми винаги съветват да не се бяга от дивите животни. Чува Сами да вика след нея, но не гневно или заплашително, а почти меко:

– Ще се видим, коуч!

Брит-Мари вече се е отдалечила на сто и петдесет метра, когато посмява да спре и да си поеме дъх. Обръща се и вижда, че двамата млади мъже са се върнали при групичка други млади мъже между няколко къщи и дървета. Черната кола стои с включен двигател и пуснати фарове. Телата се движат едни до други на светлината. Сами виква нещо, прави няколко бързи крачки, след което десният му крак описва дъга във въздуха. В следващия миг той вдига ръце във въздуха и започва да ликува към небето. На Брит-Мари ѝ отнема минута да проумее какво правят.

Играят футбол.

Забавляват се.

През нощта температурата достига минусови градуси. Дъждът преминава в сняг. Брит-Мари стои на балкона и вижда как това се случва. Трябва да признаем, че непропорционално голяма част от мислите ѝ е посветена на приготвянето на суши. Чуди се дали не обича суши просто защото не обича суши, или го прави, защото Кент не го обича. Яла е само веднъж, на вечеря с един от бизнес познатите на Кент. Сделката не се получи и оттогава Кент намрази сушито. Брит-Мари пое вината, без сама да може да обясни защо. Просто така ѝ беше най-лесно. Реши, че ако бе по-социално компетентна, може би срещата щеше да потръгне по-добре.

Почиства матрака на леглото. Окачва палтото си. Щом чува Банк и кучето да се прибират и вратата на долния етаж да се затваря, Брит-Мари прави три обиколки на стаята, стъпвайки колкото се може по-тежко. За да знаят, че е там.

После заспива от изтощение, без да сънува нищо, защото не знае чии сънища да сънува.

Когато се събужда, навън вече е светло. Щом го осъзнава, тя едва не се изтърсва от леглото. Да се събуди след съмване, през януари! Какво ще си помислят хората? Вече е тръгнала сънено към сакото и палтото си, когато осъзнава какво я е събудило. На вратата се чука. Всичко това е ужасно неприятно – да се събуди по време, по което всъщност изобщо не е цивилизовано да се чука на нечия врата.

Наглася косата си толкова бързо, колкото само тя може, после се подхлъзва, докато слиза по стълбите, и едва не се убива. Такива неща се случват, хората постоянно се убиват по стълбите. Някак си успява да се приземи на два крака в антрето и опитва да се съвземе. След известно колебание се отправя бързо към кухнята, която, естествено, е точно толкова мръсна, колкото може да се очаква. Отваря всички чекмеджета и накрая намира престилка. Облича я.