Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Сами взема стека. Изглежда трогнат. Брит-Мари се настанява на свободния стол и се прокашля грижовно.

– Явно не те е страх от рак. Сигурно ти е приятно.

– Има и по-лоши неща, от които да го е страх човек – усмихва се Сами.

– Ха – казва Брит-Мари и вдига от чинията си нещо, което предполага, че е такос.

Омар и Вега започват да говорят един през друг. Най-вече за футбол, доколкото разбира Брит-Мари. Дино не казва почти нищо, но се смее през цялото време. Брит-Мари не знае на какво. Като че ли няма нужда Дино и Омар изобщо да си говорят, за да започнат да се смеят. Просто се споглеждат и смехът идва. В това отношение децата са непонятни.

Сами посочва Омар с вилицата.

– Колко пъти да повтарям, Омар? Свали си шибаните лакти от шибаната маса!

Омар върти очи. После си сваля лактите.

– И все пак не разбирам защо да не мога да си държа лактите на масата. Какво значение има?

Брит-Мари се вторачва в него.

– Има значение, Омар, защото не сме животни – обяснява тя.

Сами я поглежда одобрително. Омар поглежда неразбиращо и двама им.

– Животните нямат лакти – възразява той.

– Яж си шибаната храна – казва Сами.

И те ядат. Щом приключват, Омар и Дино стават и изтичват, смеейки се, в друга стая. Вега слага чинията си на кухненския плот и изглежда все едно очаква диплома за усилието. След това и тя се втурва нанякъде.

– Можехте да благодарите за храната – казва Сами ядосано след тях.

– БЛАГОДАРЯ ЗА ХРАНАТА! – изкрещяват децата от неидентифицирана част на апартамента.

Сами се изправя и слага съдовете в мивката с демонстративен трясък. После поглежда Брит-Мари.

– Аха. Значи храната не ти хареса?

– Моля? – казва Брит-Мари.

Сами поклаща глава, измърморва сам на себе си нещо, в което няколко пъти се среща думата „шибан“, грабва стека цигари и отива на балкона.

Брит-Мари остава сама в кухнята. Дояжда това, което предполага, че е такос. Вкусът му не е толкова странен, колкото си бе представяла. Изправя се, измива всички чинии, прибира остатъка от храната в хладилника, измива и изсушава приборите и отваря чекмеджето, за да ги прибере. Остава надвесена над кутията за прибори. Вилици, ножове, лъжици. В правилния ред.

Сами стои на балкона и пуши, когато Брит-Мари отива при него.

– Вечерята беше много вкусна, Сами. Благодаря ти – казва тя, хванала едната си ръка с другата.

Той кима.

– Понякога е приятно някой да ти каже, че е вкусно, без да се налага всеки път да питаш, схващаш ли какво имам предвид?

– Да – казва Брит-Мари, защото схваща.

После усеща, че би било удачно да каже нещо учтиво, затова казва:

– Имате много хубава кутия за прибори.

Той я поглежда продължително и се ухилва.

– Ти си о’кей, коуч.

Тя кима. Поколебава се. Накрая казва:

– Ха. Ха. Ти също си... о’кей, Сами.

Той ги откарва до мястото на тренировката с черната си кола. Вега се кара шумно с него през целия път, макар че в Борг „целият път“ изобщо не означава особено дълго разстояние. Брит-Мари не разбира за какво точно се карат, но явно има нещо общо с онзи Психо. Нещо за пари. Когато млъкват, Брит-Мари има усещането, че може би трябва да направи нещо, за да смени темата, понеже онзи Психо я изнервя по същия начин, по който го правят и отровните паяци, ако човек говори прекалено много за тях, затова тя казва:

– И вие ли имате отбор, Сами? Ти и онези момчета, с които играехте футбол снощи?

– Не, нямаме... отбор – казва Сами и я поглежда все едно е задала странен въпрос.

– Защо тогава играете футбол? – пита Брит-Мари неразбиращо.

– Как така „защо“? – пита Сами също толкова неразбиращо.

Никой от тях няма добър отговор.

Колата спира. Вега, Омар и Дино изскачат навън. Брит-Мари преглежда съдържанието на чантата си, за да провери дали не е забравила нещо.

– Готова ли си, Брит-Мари? – пита Вега, която вече изглежда отегчена.

Брит-Мари кимва много концентрирано и посочва чантата си.

– Да, да, естествено, че съм готова. Само искам да ви кажа, че направих списък!

Сами паркира колата и оставя двигателя включен, така че фаровете да осветяват паркинга. Децата поставят четири кенчета вместо греди, защото кенчетата са вълшебни в това отношение – самото им съществуване може да превръща паркинги във футболни игрища.

Брит-Мари вдига списъка.

– Вега? – пита тя високо и ясно, докато децата тичат наоколо и ритат топката с повече или по-малко успех.

– А? – казва Вега, която се намира точно пред нея.

– Това „да“ ли е? – чуди се Брит-Мари.