Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– За какво говориш? – пита Вега.

Брит-Мари почуква списъка крайно търпеливо с химикалката си.

– Малка приятелко, правя проверка на присъстващите. Всички имена се изреждат, а съответните хора отговарят с „да“. Така е прието.

– Нали виждаш, че стоя тук!

Брит-Мари кима грижовно.

– Мила ми малка приятелко, разбери, че ако можехме да отмятаме имената просто така, нямаше да има смисъл от списъка.

– Именно! – казва Вега.

– Именно – съгласява се Брит-Мари.

– По дяволите списъка! Сега играем! – изпъшква Вега и ритва топката.

– Вега? – казва Брит-Мари.

– ДАА!? Какво ИМА? – изръмжава Вега.

Брит-Мари кима съсредоточено и отмята името на Вега в списъка. След като е направила същото и с останалите деца, тя им раздава написани на ръка бележки с кратко и много формално съобщение, последвано от две прави черти най-долу, където пише „Подпис на родителите“. Брит-Мари много се гордее с бележките. Написала ги е с мастило. Всеки, който познава Брит-Мари, разбира какъв изключителен контрол на импулсите се иска, за да напише тя каквото и да било с мастило. Хората наистина се променят, когато пътуват.

– И двамата родители ли трябва да се подпишат? – пита Пирата, който е сресал червената си коса в толкова изрядна прическа, че чак Брит-Мари я заболява, когато в следващата секунда топката го удря по главата.

– Извинявай! Целех се във Вега! – виква Омар.

После Вега и Омар се сбиват. Другите деца се включват в мелето. Брит-Мари обикаля в кръг и опитва да измисли как да подаде бележките на Вега и Омар през лабиринта от юмруци, но накрая се отказва, тръгва с решителни крачки през паркинга и вместо това дава бележките на Сами. Той седи на капака на черната кола и пие от лявата греда на една от футболните врати. Брит-Мари бърше прах от всички части на тялото си. Футболът определено не е хигиеничен.

– Имаш ли нужда от помощ? – пита Сами.

– Не знам какво се очаква да направи един футболен треньор, когато играчите се бият като диви кучета – признава Брит-Мари.

– Остави ги да тичат – засмива се Сами.

– Какво имаш предвид? – иска да знае Брит-Мари.

– Знаеш. Идиот – казва Сами.

– Определено не съм идиот! – протестира Брит-Мари, макар в действителност да се чувства като идиот.

Сами се засмива или на нея, или с нея, не е ясно кое от двете.

– Не, шит, това е упражнение. Нарича се „идиотът“. Ще ти покажа.

Той слиза от капака и заобикаля колата. Брит-Мари върви след него. Хваща едната си ръка с другата и пита, в никакъв случай обвинително:

– Мога ли да те помоля да ми кажеш защо ти не тренираш децата, щом знаеш толкова много за тази работа с футбола?

Сами вади половин дузина кенчета от багажника. Подава едно от тях на Брит-Мари.

– Нямам време – казва той.

– Може би щеше да си малко по-свободен, ако не отделяше толкова време на купуването на безалкохолни напитки – отбелязва Брит-Мари.

Сами отново се разсмива.

– Хайде, коуч, сещаш се, че общината няма да разреши на някого с моето криминално досие да тренира младежки отбор – казва той.

Все едно това не е нищо особено.

Брит-Мари стисва чантата си особено силно. Не че съди хората, разбира се, а защото в Борг духа много силен вятър. Няма друга причина.

„Идиотът“ е, поне както го изпълняват в Борг, упражнение, при което половин дузина кенчета се нареждат в права линия на няколко метра едно от друго. Децата застават до оградата между развлекателния център и пицарията, втурват се с всичка сила към първото кенче, после с всичка сила обратно към оградата, след това бягат до второто кенче и пак до оградата. После до третото кенче, обратно, и така нататък.

– Колко дълго трябва да правят това? – пита Брит-Мари.

– Колкото искаш – казва Сами.

– За Бога, не мога да ги принудя да правят нещо такова! – възразява Брит-Мари.

– Сега ти си треньорът. Ако не правят каквото им казваш, няма да играят за купата – казва Сами.

Това е лудост, мисли си Брит-Мари, но Сами не се впуска в по-подробно обяснение, защото телефонът му иззвънява.

– Как каза, че се нарича упражнението? – пита Брит-Мари.

– Идиот! – отговаря Сами, а после казва „да“ по начина, по който хората вдигат телефона, без в интонацията им да се съдържат въпросителни или удивителни.

Брит-Мари мисли дълго, преди накрая да каже:

– Това е добро име както за упражнението, така и за онзи, който го е измислил.

По това време Сами вече е тръгнал към колата, долепил телефона до ухото си, така че не я чува. Никой не я чува. Но това всъщност не я интересува кой знае колко. Децата тичат между кенчетата, а Брит-Мари стои отстрани и се чувства все едно тялото ѝ е пълно с щастливи газирани мехурчета. Много, много, много тихо повтаря сама на себе си: „Добро име както за упражнението, така и за онзи, който го е измислил“. Няколко пъти.