Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Брит-Мари се обръща и го поглежда все едно Пирата не е с всичкия си. По листа в ръцете му има петна от пот.

– Аз... ами... мисля, че бих се чувствал по-добре, ако и ти си там – успява да каже той.

Това, разбира се, е пълно безумие. Брит-Мари му го повтаря няколкократно, докато се возят в автобуса.

Пътуването отнема почти цял час. Автобусът спира пред огромна бяла сграда. Брит-Мари стиска чантата си толкова силно, че пръстите ѝ се схващат. Все пак тя е цивилизован човек с нормален живот.

Цивилизованите хора с нормални животи всъщност нямат навика да посещават затвори.

„Проклети гангстери“, така Кент наричаше онези, които бяха виновни за всичко. Насилието по улиците, високите данъци, джебчийството, драсканиците в обществените тоалетни, хотелите, където всички шезлонги са заети, когато Кент слезе до басейна, всичко това беше причинено от „гангстери“. Системата беше удобна – винаги имаш кого да обвиниш, без да се налага да уточняваш кой точно е това.

Брит-Мари така и не научи какво всъщност искаше Кент. Какво го правеше щастлив. Дали много пари бяха достатъчни, или се искаха всички пари. Веднъж Давид и Пернила, тогава още тийнейджъри, му подариха чаша с надпис „Който има най-много вещи, когато умре, печели“. Казаха, че била „иронична“, но Кент като че ли прие посланието като предизвикателство. Винаги имаше план, вечно готвеше някоя „страшна далавера“. Компанията му уж щеше да почне да сключва по-големи сделки с Германия, блокът им уж щеше да стане жилищна асоциация, така че да могат да продадат апартамента, който наследиха от родителите на Брит-Мари [16] В Швеция основните форми на владение на жилище в блок са „право на наем“ и „право на обитаване“. Със съгласието на хазяина, правото на наем може да се наследява, като наследниците продължават да плащат наем. За да се сдобият с право на обитаване, живущите в блока трябва да сформират жилищна асоциация, която да купи апартаментите от досегашните собственици. Тогава вече би било възможно те да бъдат препродадени, каквато е целта на Кент в случая. – Б. пр. . Вечно се крояха някакви планове. Само още няколко месеца. Само няколко години. Ожениха се, защото счетоводителят на Кент каза, че това било „добре с оглед на данъчното планиране“. Брит-Мари никога не бе имала план, надяваше се, че е достатъчно да бъде влюбена и лоялна. Докато накрая се оказа, че това вече не стига.

„Проклети гангстери“, би казал Кент, ако седеше до Брит-Мари в малката чакалня на затвора. „Да ги пратят всичките на самотен остров и да им дадат по един пистолет, така проблемът ще се реши чрез самопочистване“, казваше той за престъпниците. На Брит-Мари това не ѝ харесваше, защото смяташе, че почистването е нещо, което трябва да се случва на домовете, не на хората, но така и не възрази на Кент. Сега като се замисли, ѝ е трудно си спомни кога за последно му възрази за каквото и да е, освен в деня, когато го напусна, без да каже и дума. По този начин се създава впечатлението, че тя е била виновна за всичко.

Чуди се какво ли прави Кент сега. Дали се чувства добре и дали има чисти ризи. Дали си пие лекарствата. Дали търси разни неща в кухненските чекмеджета, крещейки името ѝ, преди да си спомни, че тя вече не е там. Чуди се дали е с другата, онази младата и красивата, която обича пица. Чуди се какво би казал Кент, ако знаеше, че Брит-Мари седи в чакалнята на затвор, пълен с гангстери. Дали би се разтревожил. Дали би се пошегувал на неин гръб. Дали би я докоснал, прошепвайки, че всичко ще бъде наред, както правеше в дните след погребението на майка ѝ.

По онова време и двамата бяха различни хора. Брит-Мари не знае дали тя се промени първа, или пък Кент. Не знае кое от случилото се е по нейна вина. Чувства се готова да отговори „всичко“, ако това би ѝ върнало предишния живот.

Пирата седи до нея и стиска ръката ѝ. Брит-Мари стиска неговата още по-здраво.

– Не бива да казваш на майка ми, че сме били тук – прошепва той.

– Тя къде е? – пита Брит-Мари.

– В болницата.

– Да не е претърпяла злополука? – възкликва Брит-Мари.

– Не, не, работи там – казва Пирата. – Всички майки в Борг работят в болницата.

Брит-Мари не знае какво да отговори на това.

– Защо те наричат Пирата? – пита тя вместо това.

– Защото татко ми укриваше данъци – отговаря Бен.

Брит-Мари никога повече не го нарича Пирата.

Отваря се дебела метална врата и оттам се появява Свен, потен и със зачервен нос, хванал полицейската си шапка в ръце.