Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Той млъква, както правят хората, когато осъзнаят, че отново мислят на глас. Не опитва да скрие, че крие нещо, но Брит-Мари не си пъха носа. Свен разтърква вежди с опакото на ръката си.

– Психо се превърна в опасен идиот, Сами го знае, но не би изоставил приятел, който някога е носил малкия му брат на гърба си. Може би на място като Борг човек не разполага с лукса да избира най-добрите си приятели.

Полицейската кола отново минава бавно покрай асфалтовата площадка. Футболният мач продължава. Психо вкарва гол, изкрещява нещо в нощта и се затичва, разперил ръце като самолет. Сами се засмива толкова силно, че трябва да се подпре на коленете си. Изглеждат щастливи. Брит-Мари не знае какво да си мисли или какво да каже. Никога не е срещала гангстер с правилно подредена кутия за прибори.

Погледът на Свен се губи някъде около границата между светлината от фаровете и мрака на нощта.

– В Борг правим каквото можем. Винаги е било така. Но в онези момчета гори огън, който рано или късно ще погълне всички около тях, или пък тях самите.

– Това прозвуча поетично – казва Брит-Мари.

– Ходил съм на курс – казва Свен.

Тя се заглежда в чантата си. След това ужасява сама себе си, като пита:

– Имаш ли деца?

Той поклаща глава. Поглежда през прозореца, както прави човек, когато живее на място, пълно с деца, но самият той не е баща.

– Бях женен, но... уф. Тя, ами, така и не хареса Борг. Каза, че това било място, където отиваш да умреш, не да живееш.

Свен опитва да се усмихне. На Брит-Мари ѝ се иска бамбуковата завеса да беше в нея. Прехапва устни. Когато приближават къщата на Банк, той като че се поколебава, после събира сили и казва:

– Ако няма, искам да кажа, ако не би ти било неприятно, бих искал да ти покажа нещо.

– Ха? – казва Брит-Мари.

Но не възразява. Свен се усмихва едва забележимо. Брит-Мари се усмихва напълно незабележимо.

Той подкарва полицейския автомобил през Борг. Когато стигат до другия край на градчето, завива по един чакълен път. Пътуването сякаш продължава цяла вечност, но когато най-накрая спират, внезапно мисълта, че само допреди малко са се намирали в населено място, им се струва нереална. Колата е обградена от дървета и тишина, каквато има само на местата, където не живеят хора.

– Това е, ами, ух. Лигаво е, разбира се, но това е любимото ми място на земята... – смотолевя Свен и се изчервява.

Изглежда все едно иска да направи обратен завой, да подкара колата далеч оттам и никога повече да не говори за това. Но Брит-Мари отваря вратата и излиза навън.

Намират се на скала, надвиснала над езеро, обгърнато от гора. Брит-Мари се взира отвъд ръба, докато не ѝ се завива свят. Небето е ясно и покрито със звезди. Свен също отваря вратата си и се прокашля.

– Аз, уф, смахнато е, но исках да видиш, че Борг може да бъде и красив – прошепва той.

Брит-Мари затваря очи. Усеща вятъра в косите си.

– Благодаря – прошепва тя.

Не казват нищо на връщане. Свен спира пред къщата на Банк и изтичва да отвори на Брит-Мари. После отваря вратата на задната седалка и започва да търси нещо. Показва се обратно, хванал износен джоб за документи.

– Това е... уф. Това е просто... нещо – успява да каже.

В джоба има рисунка. Виждат се развлекателният център и пицарията, както и децата, които играят футбол между тях. В средата стои Брит-Мари. Всичко е нарисувано с молив. Брит-Мари хваща рисунката малко по-здраво, а Свен сваля полицейската си шапка си малко по-рязко.

– Да, глупаво е, разбира се, но си помислих, в града има ресторант...

Брит-Мари не отговаря веднага и той бързо добавя:

– Имам предвид истински ресторант! Не като пицарията тук, в Борг, ами истински. С бели покривки. И прибори.

Ще мине много време, преди Брит-Мари да разбере, че той опитва да прикрие неувереността си с шега, а не обратното. Но тъй като не реагира на мига, Свен вдига ръка и се извинява:

– Не че на пицарията ѝ има нещо, разбира се, разбира се, но...

Хваща шапката си с две ръце и изглежда така, както изглеждат значително по-младите мъже, когато искат да попитат значително по-млада жена нещо конкретно. Голяма част от Брит-Мари вътрешно иска да знае какъв е въпросът. Но разумът ѝ, разбира се, вече е влязъл в антрето и е затворил вратата.

Само защото се намираш отвъд всякаква чест и почтеност, не означава, че трябва да се държиш по съответния начин.

„Втората жена“, така се казва, но на Брит-Мари винаги ѝ е било трудно да възприема втората жена на Кент като такава. Може би защото самата тя знаеше какво е да бъдеш втората жена. Вярно, Кент вече се беше развел, когато се върна в блока преди цял един живот, но Давид и Пернила не гледаха на нещата така. Децата никога не го правят. За тях Брит-Мари беше втората жена, независимо колко приказки им четеше и колко вечѐри приготвяше. В известен смисъл, може би и Кент я възприемаше така. Може би затова Брит-Мари не мислеше за втората жена като за втора жена, независимо колко ризи переше – защото тя самата така и не се почувства като първата жена.