Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Сега седи на балкона и гледа утринта да пълзи над Борг, както правят утрините в Борг през януари. Идват с дневната светлина, без слънцето да се изкачва в небето. Брит-Мари все още държи рисунката на Свен. Той не е особено добър художник, определено не, и ако Брит-Мари беше по-критично настроена, може би щеше да се притесни, че размазаните контури и неравните силуети казват нещо за това как я вижда Свен. Но във всеки случай я вижда. Трудно е да се устои на това.

Тя взима мобилния си телефон и се обажда на момичето от Агенцията по заетостта. Гласът на момичето отговаря щастливо и Брит-Мари разбира, че това трябва да е телефонният секретар. Първоначално си мисли да затвори, разбира се, защото смята, че не е редно да се оставят съобщения на телефонни секретари, ако човек не се обажда от болницата или не продава наркотици. Но по една или друга причина не затваря. Вместо това мълчи известно време след сигнала и накрая заявява:

– Брит-Мари е. Днес едно от децата във футболния отбор уцели нещо, в което се целеше. Реших, че може би би искала да го знаеш.

Чувства се глупаво, когато затваря. Естествено, че това не интересува момичето. Кент би ѝ се смял, ако беше тук.

Банк седи в кухнята и яде супа, когато Брит-Мари слиза по стълбите. Кучето седи до масата и чака. Брит-Мари спира пред вратата и поглежда чинията. Чуди се как е била приготвена супата, тъй като не вижда тенджера, а в кухнята няма микровълнова печка. Банк сърба.

– Искаш ли да кажеш нещо, или просто никога не си виждала сляп човек да яде супа? – пита тя, без да вдига глава, сякаш е усетила Брит-Мари по дишането.

– Бях останала с впечатлението, че става дума за нарушено зрение – казва Брит-Мари.

Банк сърба шумно в отговор. Брит-Мари притиска длани към полата си.

– Разбирам, че футболът те забавлява – казва тя и кима към снимките по стените, след което се засрамва, че е кимнала, тъй като стои толкова далеч от Банк, че нарушеното зрение в случая си е по-скоро слепота.

– Не – отговаря Банк.

Брит-Мари сключва ръце пред себе си и отново оглежда снимките по стените. На всяка от тях се виждат Банк, баща ѝ, и поне една футболна топка.

– Станах нещо като треньор на нещо като отбор – информира Брит-Мари.

– Чух за това – казва Банк и продължава да сърба, без да вдигне глава.

Брит-Мари бърше невидим прах из антрето.

– Ха. Във всеки случай, забелязах снимките и осъзнах, че като се има предвид очевидният ти опит с футбола, би било уместно да те помоля за съвет.

Банк сръбва за последно. Оставя лъжицата в чинията, която отнася в миялната.

Брит-Мари трябва да призове всичкия си самоконтрол, за да не я пита дали е яла супата студена.

– Съвет за какво? – измърморва Банк.

– За футбол – отвръща Брит-Мари.

Не знае дали Банк завърта очи, но определено има чувството, че го прави. Кучето се отправя към всекидневната. Банк тръгва след него, плъзгайки бастуна си покрай стените.

– Къде са снимките, за които говориш? – пита тя.

– По-нагоре – информира я Брит-Мари услужливо.

Бастунът почуква по стъклото на една от рамките. На снимката се вижда по-млада версия на Банк, облечена с толкова мръсна тениска, че още малко и дори бикарбонатът не би могъл да помогне. Банк се навежда към снимката, докато носът ѝ почти докосва стъклото. После обикаля стаята, почуквайки систематично по всички снимки, сякаш запомня местата им.

Брит-Мари стои в антрето и изчаква толкова дълго, колкото според нея е удачно, преди ситуацията да се е превърнала от неудобна в неудачна. Тогава облича палтото си и отваря вратата. Точно преди да излезе, Банк изръмжава след нея:

– Искаш съвет? Онзи отбор не може да играе. Каквото и да направиш, ще е без значение.

Брит-Мари прошепва „ха“ и излиза. Древните жени в двора отсреща стоят на ролаторите си и я зяпат. Камион с чуждестранни номера я опръсква с кал от една локва на пътя. Брит-Мари опитва да избърше калта от полата си с ръка и в резултат сега има кал както по полата, така и по ръцете, а това всъщност ѝ идва малко в повече. Ако беше от хората, които крещят и хвърлят разни неща наоколо, вероятно би го направила, но тя не е такава, тъй като все пак не е животно, така че се задоволява с това да се отдалечи извън полезрението на древните жени. Щом се уверява, че не я виждат, тропва с крак по земята със сдържана ярост. В резултат изцапва полата си с още кал, спъва се в ръба на тротоара и си изкълчва крака.

Брит-Мари закуцуква през Борг, дълбоко притеснена, че хората ще забележат калните петна и куцането ѝ и ще решат, че е паднала. Това би било много неприятно. Не иска хората да си мислят, че дори не може да стане от леглото, без да се сгромоляса на земята.