Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Брит-Мари облича палтото си и отваря вратата. Отвън стои лице, което очевидно тъкмо е възнамерявало да почука на въпросната врата. Лицето употребява снус [6] Тютюнев продукт, производен на сухото емфие. Опакова се в малки торбички, които се поставят между устните и зъбите. – Б. пр. . Това във всяко отношение е лошо начало на краткотрайните взаимоотношения между лицето и Брит-Мари, тъй като тя във всяко отношение ненавижда снуса. Взаимоотношенията приключват след двайсет минути, когато употребяващото снус лице си тръгва, мърморейки си нещо, което определено звучи като „мрънкаща вещица“.

Тогава Брит-Мари отново вади телефона си и звъни на единствения номер, на който е звъняла от него. Момичето от Агенцията по заетостта все още не вдига. Брит-Мари звъни отново, защото телефонът всъщност не е нещо, което можеш просто да избереш да не вдигнеш. Дори ако звъни в дванайсет или в шест. Особено тогава, между другото, защото тогава се яде, а ако някой звъни посред хранене, значи се е случило нещо сериозно. В противен случай никой цивилизован човек не би звънял по това време.

– Да? – най-накрая казва с пълна уста момичето.

– Ха – казва Брит-Мари в другия край на линията.

– Брит-Мари? – пита момичето, дъвчейки.

– Говориш с пълна уста, да, работодателят ти сигурно се радва, че се чувстваш толкова комфортно в тялото си – казва Брит-Мари грижовно.

– Извинявай. Обядвам – казва момичето необмислено.

– Сега? Часът е един и половина! – възкликва Брит-Мари, все едно момичето е решило да си направи лоша шега.

Брит-Мари не смята, че човек може да се шегува с каквото му хрумне.

– Ммм, имах доста работа, затова днес реших да обядвам малко по-късно в офиса – казва момичето, може би произнасяйки „доста работа“ така, сякаш въпросната работа тъкмо днес е включвала звънене наляво-надясно в опит да открие фирма за борба с вредителите в близост до Борг.

Брит-Мари въздъхва добронамерено. Съвсем не критично.

– Мила ми малка приятелко, все пак не живеем във военно време. Не се обядва в един и половина, нали?

Момичето не отговаря, защото не е напълно сигурна дали това е въпрос или твърдение. Брит-Мари продължава съвършено грижовно:

– Ако организираше ежедневието си по-добре, може би нямаше да си толкова стресирана, че да не успееш да обядваш навреме, не мислиш ли?

Момичето дъвче обяда си настървено. Смело опитва да смени темата:

– Пристигна ли служителят от фирмата за борба с вредителите? Няколко часа търсих, но накрая намерих фирма, откъдето обещаха да се отзоват по спешност и...

– Служителка – поправя я Брит-Мари.

– А? – казва момичето.

– От фирмата за борба с вредителите пратиха служителка. Колко модерно! – информира Брит-Мари.

– Аха – казва момичето.

– Употребяваше снус – разказва Брит-Мари, сякаш това обяснява всичко.

– Аха – повтаря момичето.

– Ха – казва Брит-Мари.

– А погрижи ли се за плъха? – пита момичето.

– Не, определено не го направи – оплаква се Брит-Мари.

– А? – казва момичето.

– Влезе вътре с мръсни обувки, а тъкмо бях измила пода. Освен това употребяваше снус. Каза, че щяла да сложи отрова, така каза. Човек всъщност не може да прави каквото му хрумне. Смяташ ли, че е редно да направи нещо такова? Да сложи отрова ей така?

– Н... е? – рискува момичето.

– Не! Не може просто да направи такова нещо. Не може. Все пак някой би могъл да умре! Така ѝ казах. А тя почна да върти очи, както си стоеше с мръсните обувки и с пакетчето снус в устата, и каза, че вместо това щяла да сложи капан и да ползва „Сникърс“ за примамка! „Сникърс“!

Брит-Мари е повишила глас. Момичето понижава своя.

– „Сникърс“, в смисъл... шоколадовият десерт?

– Върху измития ми под – казва Брит-Мари с интонацията на човек, който вътрешно крещи.

– О’кей – казва момичето и веднага съжалява за това, защото осъзнава, че изобщо не е о’кей.

В другия край на линията настъпва мълчание, както става, когато Брит-Мари оправя прическата си. След това събира сили и продължава:

– Така че ѝ казах, че предпочитам отровата, а знаеш ли какво ми отговори тя? Знаеш ли? Каза, че не се знаело къде ще отиде плъхът, след като изяде отровата. Можел да влезе в някоя стена и да умре. Просто да си остане там и да мирише! Ти знаеше ли за това? Знаеше ли, че си пратила тук жена, която употребява снус и смята, че е напълно в реда на нещата да се оставят мъртви животни да миришат в стените?

– Не, не, моля те, Брит-Мари, просто опитах да помогна – казва момичето, като звучи до голяма степен така, сякаш отново е опряло чело в ръба на бюрото.