Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– Какво... стана? – пита Някоя, поглеждайки първо парцала за под, после следите с форма на дръжка на парцал за под по кафеварката.

Брит-Мари мълчи дълго с пламнали бузи. Възможно е да мисли за Кент. Накрая прочиства гърло, изправя гръб, поглежда Някоя право в очите и отговаря:

– Удар от камък.

Някоя я гледа. Гледа кафеварката. Гледа парцала. После започва да се смее. Силно. После кашля. После се смее още по-силно. Брит-Мари дълбоко се засяга. Идеята не беше да е смешно. Или поне така ѝ се струва. Доколкото си спомня, от много години не е казвала нещо с идеята то да е смешно. Затова се обижда от смеха, понеже предполага, че се смеят на нея, а не на това, което е казала. Така става, когато човек прекара достатъчно дълго време до друг човек, който постоянно се опитва да се шегува. Във връзката им нямаше място за други шеги, освен тези на Кент. Той беше забавен, докато тя миеше чинии в кухнята. Така бяха разпределили задълженията си.

Но ето че сега Някоя въпреки всичко така кашля и се смее, че инвалидната ѝ количка почти се обръща. Това кара Брит-Мари да се чувства несигурно, а естествената ѝ реакция срещу несигурността е раздразнението. Не агресивността, естествено, защото Брит-Мари не е агресивен човек. Но все пак отива и крайно демонстративно взима прахосмукачката, за да се захване с покритите с бакпулвер дивани.

Смехът на Някоя преминава в хихикане, а после в бърборене. „Удар от камък, знаеш, удар от камък, адски смешно“, казва тя, след което прави кратка пауза за размисъл, преди да викне:

– В колата ти има страшно голям пакет.

Сякаш това по някакъв начин трябва да изненада Брит-Мари. Брит-Мари познава по гласа ѝ, че още ѝ е смешно.

– Това ми е известно – казва Брит-Мари, без да се обърне. Чува как Някоя се отправя към външната врата.

– Искаш ли, сещаш се, да ти помогна да го пренесеш?

В отговор Брит-Мари пуска прахосмукачката. Някоя надвиква шума:

– Няма да ме затрудни, Брит-Мари!

Брит-Мари прокарва здраво приставката на прахосмукачката по повърхността на дивана, отново и отново, докато Някоя се отказва и се провиква: „Добре, знаеш, ако искаш фанта за виното, при мен има! Пица също!“. После вратата се затваря. Брит-Мари изключва прахосмукачката. Не иска да се държи недружелюбно, защото всъщност не е недружелюбен човек, но не иска помощ за пакета. В момента нищо не е по-важно за Брит-Мари от това, че не иска помощ за пакета.

Защото в нея има мебел от ИКЕА.

Брит-Мари ще я сглоби сама.

От време на време покрай Борг минава камион, при което целият развлекателен център се разтърсва така, сякаш се намира на границата между две тектонски плочи. Брит-Мари знае думи като „тектонски“, защото често се появяват в кръстословиците. Знае също, че Борг е точно от типа места, които майка ѝ описваше като намиращи се „отвъд всякаква чест и почтеност“, защото такова бе отношението ѝ към провинцията.

Минава още един камион. Зелен. Стените се тресат. Брит-Мари е разбрала, естествено, че Борг едно време е бил градче, където камионите са се връщали след дълъг път, но в днешно време просто го подминават. Вече никой не идва тук. И никой тук не ходи някъде.

Камионът я кара да се замисли за Ингрид. Спомня си, че видя случилото се през прозореца на задната седалка. Тогава още беше дете – това бе последният ден от детството ѝ. Онзи камион също беше зелен. През всичките тези години се чудеше дали всъщност бе имала време да изкрещи. Дали това би променило нещо. Майка им каза на Ингрид да си сложи колана, защото Ингрид никога не го правеше, и точно затова не го направи и този път. Двете се скараха. Затова не видяха камиона. Брит-Мари го видя, защото винаги си слагаше колана, понеже искаше майка им да забележи. Тя, разбира се, никога не забелязваше, защото никога не се налагаше да забелязва Брит-Мари, понеже тя правеше всичко и сама, без да ѝ казват.

Дойде отдясно. Зелен. Това е едно от малкото неща, които Брит-Мари помни. Камионът дойде отдясно, а после навсякъде по задната седалка на колата имаше кръв и стъкла. Последното, което Брит-Мари запомни, преди да изгуби съзнание, бе как ѝ се прииска да почисти. За да бъде всичко хубаво и спретнато. Така че когато се събуди в болницата, тя стана и направи именно това. Започна да чисти. За да бъде всичко хубаво и спретнато. Когато погребаха сестра ѝ и у дома в апартамента на родителите ѝ се появиха непознати, облечени в черно и пиещи кафе, Брит-Мари сложи подложки под всички чаши, изми всички чинии и излъсква всички прозорци. Когато баща ѝ започна да прекарва все повече време на работа, а майка ѝ спря да говори, Брит-Мари чистеше. Чистеше, чистеше, чистеше. За да бъде всичко хубаво и спретнато.