Орхан Памук - Името ми е червен

Хасан бе живял дълго с мен и покойния ми мъж и добре познаваше миналото ми. Нещо повече, със страстта на ревнив влюбен той помнеше всичко изговорено между мен и мъжа ми, всичко, което бяхме забравили или искахме да забравим. Имах твърде много спомени с Хасан и брат му и се боях, че отвори ли дума за това, Кара ще ми се стори чужд, непознат и далечен.

- Ние обаче подозираме, че си го убил ти - заяви Кара.

- Убили сте го вие, за да се ожените. Такава е истината. Аз нямам причина да го убивам.

- Убил си го, за да не можем да се оженим - възрази Кара.

- Чул си, че Шекюре е разведена, че имаме разрешително да се оженим и направо си откачил. И без друго беше разгневен на Лелин ефенди, задето се е осмелил да си прибере Шекюре. Искал си да му отмъстиш. Знаеше, че дорде е жив, никога не ще ти даде Шекюре.

- Достатъчно! - решително каза Хасан. - Не желая да слушам повече. Студено е. Измръзнах още докато мятах камъните, за да привлека вниманието ви. Ама вие не чувахте нищо.

- Кара разглеждаше рисунките на татко - обадих се аз.

Сбърках ли, че го казах?

Хасан заговори притворно, понякога без да искам и аз така разговарях с Кара:

- Шекюре ханъм, като жена на брат ми най-добре ще постъпиш, ако още сега се върнеш с децата в дома на юначния спахия, за когото си все още омъжена според Шариата.

- Не - отвърнах, сякаш шептях на нощта. - Не, Хасан, не.

- В такъв случай като човек отговорен и задължен пред брат си, още заранта ще съобщя на кадията какво съм чул тук. Защото после ще търсят обяснения от мене.

- Така и така ще ти искат обяснения - каза Кара. - В същия миг, в който се явиш при кадията, аз ще разкрия на Падишаха ни, че си убил любимия му кул Лелин ефенди. Още на сутринта.

- Хубаво - отвърна спокойно Хасан. - Кажи му.

Изпищях. Изкрещях:

- И двама ви ще подложат на мъчения, няма да ходите при кадията. Ще чакате. Всичко ще излезе наяве.

- Аз от мъчения не се страхувам - отвърна Хасан. -Мене два пъти са ме изтезавали и двата пъти разбрах, че по време на изтезанията се разбира кой е виновен и кой -невинен. От изтезания да се страхуват клеветниците. Ще разкажа за книгата и рисунките на горкия Лелин ефенди на всички, на кадията, на еничарския ага, на шейхюлисляма. Всички приказват за тия рисунки. Какво има в тях?

- Нищо - отвърна Кара.

- Значи си ги видял.

- Лелин ефенди пожела аз да довърша книгата.

- Хубаво. Дано тогава ни подложат на мъчения заедно.

Замълчаха и двамата. После чухме стъпките му в пустата градина. Тръгваше ли си, или идваше към нас? Нито можехме да го видим, нито да разберем какво прави.

Достатъчно измъчен, вероятно в този непрогледен мрак е хванал към другия край на градината през тръни, храсти и къпинаци. А би могъл и спокойно да мине между дърветата, да свие край нас без изобщо да го забележим - не чухме обаче приближаващи се стъпки. По някое време извиках: „Хасан!“ Никакъв отговор.

- Млъкни - каза Кара.

И двамата треперехме от студ. Влязохме вкъщи без да чакаме повече. Залостихме вратите. И преди да се пъхна в постелята, затоплена от децата, погледнах още веднъж баща си. Кара се настани пред рисунките.

Не гледайте, че сега си стоя мирно и кротко, аз всъщност препускам от векове. Прекосявам равнини, участвам в сражения, отвеждам тъжни шахски дъщери към венчилото и страница подир страница препускам от разказ в история, от история в легенда, от книга в книга. Понеже ми е отредено подобаващо място в десетки разкази и приказки, в десетки книги и сражения, мене ме увековечават в безброй рисунки как съпровождам непобедими юнаци, легендарни влюбени и изникнали сякаш от сънищата армии, как препускам от битка на битка с непобеждавани падишаси.

Какви чувства изпитваш, когато толкова много те рисуват?

Естествено е да съм изпълнен с гордост, ала отново и отново се питам същият ли съм като в рисунките? Според рисунките излиза, че всеки възприема облика ми по различен начин. И все пак усещам - обединяваща във всички рисунки е неизменната красота.

Неотдавна от приятелите си миниатюристи научих следната история. Франкски крал решил да се ожени за дъщерята на венециански дож. Хубаво, ще се оженим, ама ако венецианецът е беден, а щерка му - грозна? Кралят заръчал на най-талантливия художник да нарисува дъщерята, имотите и богатствата на венецианския дож. Онзи, като всеки венецианец, не знаел що е забрана: Показал на художника не само дъщеря си, но и кобилите си, и дворците си. Талантливият художник най-акуратно пресъздал и дъщерята, и коня, така че ако някой ги видел, нямало начин да не ги разпознае. Франкският крал разположил насред двора пристигналите от Венеция рисунки и докато умувал дали да се жени или не, собственият му кон така се влюбил в красивата кобила от рисунката, че се опитал да я възкачи и конярите едва озаптили разгоненото животно, изпотрошило с огромния си инструмент рамката на картината.