Орхан Памук - Името ми е червен

Шекюре и децата се уединиха в стаята, а аз дълго се вслушвах във вътрешните гласове на къщата, в нескончаемите й шумове. Шекюре и Шевкет си зашепнаха, а майка му притеснено го възпря с едно „Шш-ъът“. В същия миг откъм кладенеца долетя някакъв шум, но не се повтори. Сетне вниманието ми привлече чайка, кацнала на покрива, но и тя, както всичко, скоро се обви в мълчание. Откъм другата страна на софата долових дълбок стон - Хайрие хлипаше насън. Стенанието й премина в кашлица; задавилата я внезапно кашлица също тъй внезапно секна и отново настъпи оная тягостна и безкрайна тишина. Струваше ми се, че в стаята с тялото на Лелин някой броди и това непрекъснато ме държеше нащрек.

Сред цялата тази тишина аз разглеждах рисунките пред себе си, представях си как пламенният Маслината, Пеперудата с красивите очи и покойният илюминатор нанасят боите връз тях. Идеше ми да назовавам една по една рисунките - дяволът, Смъртта, както го правеше Лелин, ала ме възпираше някаква боязън. И без друго рисунките ме гнетяха, понеже така и не успях, въпреки настойчивите призиви на моя Лелин да напиша подходящия текст към тях. Изпитвах уплах и нетърпение, защото в ума ми се загнездваше неопровержимата реалност - смъртта на Лелин е свързана с тях: Бях се наситил да ги гледам, докато Лелин разправяше своите истории, а аз го слушах само и само да съм по-близо до Шекюре. Сега, когато Шекюре бе вече моя жена, защо ли изобщо им обръщах внимание? Безжалостният вътрешен глас се обади: „Защото Шекюре не дойде при тебе, дори след като децата заспаха.“ Дълго и съсредоточено разглеждах рисунките в светлината на свещта в очакване на моята черноока хубавица.

Сутринта ме стреснаха писъците на Хайрие, грабнах свещника и изтичах в софата. Мина ми през ум, че Хасан и хората му са нахлули в къщата и трябва да скрия рисунките. После разбрах, че Хайрие крещи по нареждане на Шекюре, за да извести на децата и на съседите за смъртта на Лелин ефенди.

С Шекюре се видяхме в софата, прегърнахме се. Заради писъците на Хайрие, децата наскачаха от постелята и се вкамениха.

- Дядо ви умря - рече Шекюре. - Не отивайте там.

Изтръгна се от прегръдката ми, влезе в стаята на баща си и заплака. Аз се вмъкнах при децата, седнах в края на постелята и казах:

- Облечете се, че ще замръзнете.

- Дядо ми не умря сутринта, умря през нощта - рече Шевкет.

Един косъм от прекрасната коса на Шекюре върху възглавето ми заприлича на османската буква „вав“. Юрганът още пазеше топлината на Шекюре. Чувахме едновременно и плача, и писъците на двете жени. Писъците на Шекюре, уж предизвикани от внезапната смърт на баща й ми се струваха и смайващи, и неискрени, та си помислих, че изобщо не я познавам, че в душата й може би се е скрил някакъв непознат за мене джин.

С поглед, който молеше разрешение да се разплаче, Орхан каза:

- Страх ме е.

- Не се бойте, майка ви плаче, за да извести за смъртта на дядо ви на съседите, та да дойдат.

- И като дойдат какво ще стане?

- Дойдат ли, не само ние, а и те ще поплачат и поскърбят за дядо ви. Така ще споделят мъката ни и ще ни бъде по-леко.

- Ти ли уби дядо? - извика Шевкет.

- Ако продължаваш да огорчаваш майка си, как да те обикна? - изкрещях и аз.

Крещяхме си като двама, разговарящи на брега на бучаща река, а не като сираче и втория му баща. През това време, за да се разнесат по-надалеч писъците й из квартала, Шекюре се опитваше да отвори кепенците на прозореца в софата.

Излязох от стаята с чувството, че не е редно да оставам наблюдател. Напънахме заедно прозореца на софата, борейки се с кепенците. С един последен задружен напън те се отвориха и паднаха в двора. Студът и слънцето така облъхнаха лицата ни, че за миг ни замаяха. Шекюре горко зарида, та целият свят да я чуе. Смъртта на Лелин ефенди, оповестена на квартала с ридания, направи по-горестна и трагична болката, която изпитвах до момента. Искрен или неискрен, плачът на жена ми, ме развълнува. И неочаквано заридах. Дали плачех от мъка или от страх да не ме обвинят за смъртта на моя Лелин, представа си нямах.

- Отиде си, отиде си, ох, отиде си моето татенце! - вайкаше се Шекюре.

Моите хлипания и слова бяха в същата тоналност, но не осъзнавах точно какво приказвам. Виждах се през очите на съкварталците, които ни наблюдаваха от къщите си през пролуките на вратите и кепенците и мислех, че постъпвам правилно. Независимо дали болката и сълзите ми бяха искрени, чрез плача се пречиствах от собствените си съмнения, от опасенията си да не ме обвинят в престъпление, дори от страха си от Хасан и хората му.