Орхан Памук - Името ми е червен

Казват, че не толкова красотата на венецианската кобила превъзбудила франкския жребец - а тя действително била красива, - колкото това, че нарисуваната кобила била досущ като истинската, ползвана за модел. Грях ли е да се рисува кобила абсолютно правдободобно? Виждате - не се отличавам кой знае колко от останалите нарисувани коне.

Общо взето, хората, отбелязващи красотата на торса ми, дължината на моите крака и гордата ми осанка, разбират, че съм различен. Тази красота обаче показва, че различието се дължи по-скоро на таланта на миниатюриста, който ме е нарисувал, а не на моите отличителни белези като кон. Всички прекрасно знаете, че като кон аз нямам равен на себе си. Макар да съм само въплътената представа на миниатюриста за един кон.

Гледайки ме, възкликват: „Господи, какъв красив кон!“ И всъщност хвалят не мен, а миниатюриста. Всеки кон е различен от другия и да осъзнава това е основното задължение на миниатюриста.

Елате и вижте - дори инструментът на всеки жребец е различен. Не бойте се, можете да го огледате отблизо, да го пипнете даже с ръка. Красавецът ми притежава своя специфична форма и извивка.

Най-великият творец, всемогъщият Аллах ни е създал различни един от друг, защо ли тогава миниатюристите ни рисуват по памет? Защо, без дори да ни удостоят с най-бегъл поглед, се хвалят, че били нарисували хиляди, десетки хиляди коне? Защото се стараят да рисуват света такъв, какъвто го вижда Аллах, а не какъвто го виждат собствените им очи. Това приравняване с Господа - да пази Господ! - не означава ли: Бива ме да правя това, което прави Аллах. Не изпадат ли всъщност в безбожие онези, дето, надпреварвайки се с Аллах, рисуват хиляди пъти коня както си го представят, а не както го виждат очите им, твърдейки, че този е конят, който вижда Аллах и не изпадат ли в същото безбожие онези, дето претендират, че слепите миниатюристи могат да нарисуват по памет най-прекрасния кон?

Новите стилове на франкските майстори не са безбожни, напротив - те са изключително подходящи за нашата вяра. Дано не ме разберат погрешно моите ерзурумски братя: Хич не одобрявам, че жените на франкските безбожници не знаят що е скритност и най-безразсъдно се разхождат полуголи, че мъжете им не усещат насладата от кафето и от хубавите момчета, че носят дълги, като на жени, коси, че са голобради, че наричат светия Иса Господ - да ни пази Господ. Направо съм им бесен, така че мерне ли ми се някой такъв, ще го ритна.

Омръзна ми обаче да ме рисуват невярно миниатюристи, които си седят по домовете като жени и дори отдалеч не са помирисвали война. Рисуват ме как препускам с изпънати напред крака. Никой кон не препуска така, като заек. Ако единият ми преден крак е изнесен напред, останалите са назад. Ала конят не е и любопитно куче, та единият му преден крак да е протегнат напред, докато другият е стъпил на земята, както ни изобразяват в сцените с военни походи. Конете на никой спахийеки отряд не тръгват с един и същи крак едновременно, така, както по шаблон, двайсетина пъти ги рисуват един до друг, сякаш са размножени сенки. Когато никой не ни наблюдава, ние преживяме, пощипвайки зелена тревица; не стоим грациозно изправени, както ни пресъздават. Защо толкова се срамуват от начина, по който ядем, пием вода, изхождаме се и спим?

Защо се боят да нарисуват моя инструмент, тоя красавец? Вреди ли някому, че децата и жените примират от удоволствие, гледайки ме, докато наоколо няма никого? Ерзурумският ходжа и това ли не одобрява?

Разправят, че някога в Шираз живял мнителен шах. Той се боял враговете му да не го низвергнат от престола и да възкачат на негово място сина му, та затова не проводил принца да стане валия в Исфахан; затворил го в най-отдалечената стая на двореца. Цели трийсет и една години, обграден само от книги, той живял като затворник в стаята, от която не се виждал дори дворцовият парк, и когато баща му приключил земния си път, принцът, дето бил отраснал с книгите се възкачил на престола и рекъл: „Доведете ми кон, виждал съм го само на рисунка, ще ми се да узная какво представлява.“ Довели му най-красивия сив кон в двореца и виждайки ноздрите му като комини, безсрамното задно отверстие, не толкова лъскавия като в рисунките косъм и грубата задница, новият шах жестоко се разочаровал и разпоредил да изтребят до един всички коне. В края на четирийсетдневната касапница реките в страната потекли тъжни и кървавочервени. И понеже новият шах се лишил от конница, врагът му - Аллах е справедлив! -разгромил войските му, победил го и го убил, и нека никой не жали, че кръвта на конете, както е писано в книгите, е останала неотмъстена.