Орхан Памук - Името ми е червен

- Нали не даде на Хайрие да ни разправя за джинове -рече Шевкет. - Защо тази вечер няма да ни разправя Хайрие?

- А ще минат ли през града на сирачетата? - запита Орхан.

- Ще минат. В този град няма нито едно дете с родители. Хайрие, слез долу и провери още веднъж вратите. Пък ние ще заспим по средата на приказката.

- Аз няма да заспя - отсече Орхан.

- Тази вечер Кара къде ще спи? - попита Шевкет.

- В работната стая. Гушнете се хубавичко в майка си, та да се стоплим под юргана. Чии са тия студени крачета?

- Мои - отвърна Шевкет. - А Хайрие къде ще спи?

Едва бях започнала приказката и Орхан, както винаги заспа, тъй че се умълчах.

- Като заспя и аз, нали няма да станеш, мамо? - попита Шевкет.

- Няма.

И действително нямах такова намерение. Заспа и Шевкет, а аз си мислех колко съм щастлива, че в сватбената нощ на моята втора женитба лежа със синовете си, а отгоре на всичко в дома ми присъства привлекателен и умен съпруг, който ме желае. Трябва да съм се унесла с тия мисли, но сънят ми бе неспокоен. Както си припомних по-късно, в тихата и тревожна вселена между съня и будуването най-напред опитах да се изясня с гневния дух на покойния ми баща, после - да избягам от призрака на подлия убиец, който искаше да прати и мене при същия дух, убиецът, който не ме оставяше на мира, който, уплашен от духа на татко, вдигна голяма шумотевица. В съня ми той запрати камък по къщата, улучи прозореца, покрива, после хвърли камък по портата, стори ми се, че иска да я строши. А когато злият дух проплака с глас, наподобяващ вой или стенание, неприсъщи на никоя твар, сърцето ми заби ускорено.

Събудих се, плувнала в пот. Действително ли бях чула странните звуци, или бе сън? Не можех да проумея, ето защо се притиснах към децата и застинах в очакване. Тъкмо реших, че съм ги сънувала, когато стенанието прозвуча отново. Нещо голямо се сгромоляса в двора. Камък ли беше?

Направо умрях от страх. Но стана и по-лошо: Чух шумове вътре в къщата. Къде ли е Хайрие, в коя ли стая е заспал Кара, какво ли става с тялото на горкия ми татко? Спаси ни, Аллах! Децата кротко си спяха.

Ако това се бе случило преди да се омъжа, щях да скокна и да овладея положението, както постъпва всеки мъж у дома си, щях да се справя с джиновете и духовете и да надмогна ужаса. Сега обаче се стаих и прегърнах децата. Сякаш в целия свят нямаше жива душа; никой, който да се притече на помощ на мен и децата ми. В очакване на злото, заотправях горещи молитви към Аллах. Усещах се самотна като в сънищата. Чух дворната порта да се отваря. Портата ли беше наистина? Да.

Без да му мисля много скочих, грабнах наметката и излетях от стаята.

- Кара! - прошепнах, застанала горе на стълбището.

Нахлузих първите попаднали ми обувки и се заспусках надолу. Щом минах в лятната пристройка, свещта, която бях запалила от мангала, моментално угасна. Духаше студен вятър, но небето бе ясно; когато очите ми попривикнаха, видях, че полумесецът предостатъчно е озарил двора.

О, Аллах! Дворната порта зееше разтворена. Треперех от студа, направо се смръзнах.

Защо ли не грабнах нож? В ръцете си нямах ни свещник, ни цепеница. Първото, което се открои в мрака, бе портата - движеше се сама, сетне проскърца и спря. Спомням си, че ми заприлича на сън. Разсъждавах обаче трезво, знаех как да се придвижа из двора.

Откъм къщата, под покрива нещо изшумоля, реших, че духът на татко се опитва да напусне своето тяло. Реших, че духът на татко се измъчва и това едновременно ме огорчи и успокои. Казах си, че ако доловените шумове са причинени от татко, на мен нищо лошо няма да ми се случи. От друга страна мъките на опитващият се до преди миг дух да се откъсне от тялото и да се възнесе ме натъжаваше силно; взех да се моля на Аллах да помогне на горкичкия ми баща. Когато се сетих, че духът на татко ще пази не само мен, но и децата, на душата ми олекна. Ако зад портата се е спотаил някой изверг, готов да ни причини зло, нека трепери от страх пред разбунения дух на баща ми.

Но пък се притесних да не би баща ми да е разтревожен заради Кара. Би ли причинил зло на Кара? А той къде ли е сега? Ето го, зърнах го през отворената порта. Спрях се. Разговаряше с някого.

Забелязах, че от другата страна на пътя, зад дърветата, в пустата градина някой обясняваше нещо на Кара. Сетих се за стенещия глас от съня си и тутакси осъзнах, че това е гласът на Хасан. В интонацията му имаше нещо умолително, нещо плачливо, но не и заплашително. Слушах ги отдалече. В безмълвната нощ те си търсеха сметка един другиму.