Орхан Памук - Името ми е червен

Кара се приведе и грабна в прегръдките си Орхан, Шевкет така и си остана встрани. Идеше ми да ревна, да го гушна. Тъжно, нещастно мое сираче, бедни мой Шевкет, колко ли си самотен в този огромен свят. За миг се видях малка и самотна като Шевкет, почувствах как детството и злощастието на Шевкет се сливат с моето детство и потръпнах. Спомних си бях в прегръдките на баща си, както Орхан сега в прегръдките на Кара, само че Орхан изглеждаше неестествен като непривикнал с дървото плод, а аз изпитвах истинско удоволствие в прегръдката на баща ми, силна и дълга прегръдка. Едва се сдържах да не се разрева и изрекох неочаквано и за мен самата:

- Хайде сега, кажете на Кара „татко“.

Каква ледена нощ, какъв безмълвен двор. Някъде далече-далече тъжно се обадиха псета. След малко, почти неусетно безмълвието разцъфтя като тъмно цвете.

- Е, добре, деца - казах. - Да влизаме вкъщи, че тук ще премръзнем.

Не само аз и Кара, обзети от естествения свян на младоженеца и младоженката, която се страхува да остане сама подир сватбата, но и децата, и Хайрие, всички ние влязохме притеснени в тъмната къща, сякаш в нея имаше някой чужд. Вътре ме блъсна миризмата от татковия труп, но като че никой не я усещаше. Качихме се мълком горе, от светилника, както винаги, сенките по тавана ту се удължаваха, ту се скъсяваха, после се сливаха в едно, ала на мен ми се струваше, че това се случва за пръв път. Горе, в софата изухме обувки, а Шевкет каза:

- Да целуна ли преди лягане ръка на дядо?

- Току-що се връщам от него - отвърна Хайрие. - Дядо ти имаше силни болки, много му беше зле, явно в душата му са се вселили зли духове; целият гореше. Влизайте в стаята си, ей сегичка ще ви застеля.

Направо ги избута навътре. Докато разстилаше дюшеци, чаршафи и юргани, мърмореше тъй, сякаш извършваше свещенодействие, сякаш да легнеш в полунощ тук, в горещата стая сред чистите чаршафи и пухени завивки е като да се изтегнеш в покоите на падишаха.

- Хайрие, разкажи ни някоя история - обади се Орхан от гърнето.

- Имало едно време един син човек - захвана Хайрие. -Най-добрият му приятел бил джин.

- Защо човекът е син? - попита Орхан.

- Хайрие, поне тази вечер не разправяй истории за джинове, феи и призраци - обадих се аз.

- Защо да не ни разправя? - попита Шевкет. - Мамо, ние като заспим, ти ще идеш ли при дядо?

- Дядо ви, Аллах здраве да му дава, е тежко болен -отвърнах. - Разбира се, че през нощта ще ида да го видя. После пак ще се върна при вас!

- Защо Хайрие да не иде при дядо? - каза Шевкет. -Нали нощем Хайрие гледа дядо ми?

- Свърши ли? - приведе се Хайрие към Орхан. Докато почистваше с памучна кърпа дупето му, лицето й бе приятно унесено, тя хвърли едно око на съдържанието в гърнето и смръщи лице не от миризмата, а от количеството -стори й се прекалено малко.

- Хайрие, почисти гърнето и се върни - казах. - И гледай през нощта Шевкет да не излиза от стаята.

- Защо да не излизам? Защо Хайрие да не ни разказва за джинове и феи?

- Защото в къщата е пълно с джинове, глупчо - рече боязливо Орхан с онова добродушно-глуповато изражение, с което винаги се надигаше от гърнето.

- Вярно ли е, мамо?

- Ако напуснете стаята и решите да видите дядо си, джинът ще ви сгащи.

- Къде ще е постелята на Кара? - попита Шевкет. - Къде ще спи тази нощ?

- Аз не знам. Хайрие има грижа да му приготви постелята.

- Мамо, ти нали пак ще си спиш с нас? - попита Шевкет.

- Колко пъти да го повтарям. Ще спя с вас, както и досега.

- Винаги ли?

Хайрие излезе с гърнето. Подлият убиец, откраднал последната рисунка, не бе докоснал останалите девет -измъкнах ги от тайното място в долапа, седнах в постелята и под светлината на светилника дълго се взирах в тях, опитвайки се да разгадая тайната им. Удивителни са тези рисунки, човек ги гледа, сякаш разглежда собствените си позабравени спомени и докато ги съзерцава, те, както се случва с писаното слово, започват да си беседват с него.

Бях се унесла в тях. Усетих аромата на прекрасната Орханова главица - разбрах, че и той се е вторачил в това необичайно, подозрително червено. Прищя ми се, както едно време, да извадя гърдата си и да му дам да суче. Стресна го рисунката на злокобната смърт и от алените му устенца се отрони въздишка - направо ми идеше да го изям.

- Ей, ще те изям, разбираш ли?

- Погъделичкай ме, мамо - каза и се излегна.

- Ставай веднага оттам, ставай, диване такова - извиках, даже го шляпнах. Бе се излегнал върху рисунките. Май нищо им нямаше, само дето конят малко се бе поомачкал, ама не се забелязваше отдалече.