Орхан Памук - Името ми е червен

Спокойно бих могъл да кажа, че съм се отбивал тук преди дванайсет дни, а не преди дванайсет години. Нашият майстор-бръснар се бе състарил, по това как потреперваха осеяните му със старчески петна ръце, докато прокарваха бръснача по страните ми, си личеше, че си е пийвал доста; имаше си розовобузест чирак с хубави устни и зелени очи, който го гледаше с възхита. Беше чисто и спретнато, както преди дванайсет години. Смеси топлата и студена вода в съдината, окачена на провисналия от тавана нов синджир, и старателно изми косата и лицето ми. Големите стари легени бяха калайдисани, мангалът бе излъскан, без петънце от ръжда, бръсначите с ахатови ръкохватки - наточени. Носеше съвсем чиста памучна престилка, преди дванайсет години го домързяваше да я връзва. За възрастта си чиракът бе висок, изящен и фин - казах си, че явно заради него майсторът поддържа в порядък и дюкяна, и себе си; представих си как сватбата ще даде възможност на един ерген, ще-не ще, да внесе нова жизнеспособност и благоденствие не само в дома си, но и в своята работа; сетне се отдадох на бръснарските удоволствия, ухаещи на роза и топла сапунена вода.

Не знам колко време бе минало; ловките пръсти на бръснаря и приятната топлина, излъчваща се от мангала, ме размекнаха, почувствах, че след толкова страдания, внезапно и безвъзмездно ми е поднесен най-големият дар в живота, бях благодарен на Аллах за хармонията на сътворения от него свят; изпитах болка и тъга за мъртвия Лелин, който лежеше в къщата, дето щях да й ставам стопанин; тъкмо възнамерявах да се задействам, когато до отворената врата на бръснарницата се чу някакъв шум, обърнах се: Шевкет!

Разтревожен, но и самоуверен, той ми подаде някакъв лист. В очакване на най-лошото, без да пророня и дума, потръпвайки като облъхнат от северен вятър, прочетох: „ Без сватбено шествие няма да се омъжа. Шекюре. “

Притеглих към себе си Шевкет и го прегърнах. Искаше ми се да напиша на Шекюре: „С най-голямо удоволствие, скъпа!“ Ама къде ти перо и мастилница у неграмотния бръснар. Тъй че тихичко прошепнах на Шевкет да каже на майка си, че всичко ще бъде както го иска. Все така шепнешком го попитах как е дядо му.

- Спи.

Сега разбирам, че и Шевкет като вас не ме подозира за смъртта на Лелин. (Шевкет естествено ме подозира в друго.) Жалко! Целунах го против волята му. Тръгна си недоволен от мене. На самата сватба, облечен в празнични дрехи, щеше да ме наблюдава враждебно и отдалече.

Сватбеното шествие съответстваше на особеното ни положение - не Шекюре отиваше в дома на младоженеца, напускайки бащината си къща, тъкмо обратното - аз отивах в бащиния й дом като заврян зет. Естествено не можех да постъпя като другите и да пратя при Шекюре добре облечените си богати приятели и родствениците, яхнали своите коне. Все пак взех със себе си двама приятели от детството - бях ги срещнал през шестте си дни в Истанбул (единият секретар като мене, другият управляваше някаква баня) - и милия бръснар, който, докато ме бръснеше, с насълзени очи ми пожела щастие; самият аз, яхнал като през първия ден своя бял кон, спрях хората си пред портата на Шекюре, сякаш възнамерявахме да я отведем в друг дом, в друг живот.

Оставих голям бакшиш на Хайрие, щом ни отвори вратата. Шекюре, нагиздена в яркочервена одежда, покрита от глава до пети с тъмнорозови булчински ресни, излезе от къщата - оттам се разнесоха плачове, хлипания, въздишки (някаква жена крещеше на децата), възгласи и благопожелания, - и умело яхна белия кон, който бяхме довели за нея. И нашето бедняшко, тъжно, но гордо сватбено шествие пое по пътя, като пред нас - за тежест и атмосфера - вървяха тъпанджия и зурнаджия: бръснарят, от жал към мене, ги беше наел в последния миг.

Още с тръгването осъзнах, че Шекюре, както винаги, добре бе пресметнала необходимостта от сватбено шествие; то узаконяваше нашата женитба. Благодарение на сватбеното шествие, макар и организирано в последния момент, новината щеше да се пръсне из целия квартал и всъщност всеки можеше да я потвърди, а възраженията спрямо бъдещия ни семеен живот щяха да избледнеят. От друга страна обаче, предварителната разгласа на женитбата ни, както и самата показна сватба криеха немалко рискове и предизвикателства към враговете ни, към бившия мъж на Шекюре и семейството му. Според мен щеше да е по-добре да се оженим с Шекюре преди да сме разтръбили сватбата, та като неин съпруг вече да отстоявам женитбата ни.

Докато изминавахме кварталните улици - аз водех сватбеното шествие, яхнал грациозния си бял, приказен кон, - очите ми неспокойно шареха във всички посоки, да не би Хасан и хората му да изскочат от някоя пряка или иззад някоя тъмна порта. Старци и млади мъже от квартала безмълвно наблюдаваха нашето странно сватбено шествие, без да проумяват напълно случващото се, но и без да проявяват неуважение; случайните минувачи ни поздравяваха. Навлязохме в малката чаршия - овощарят, отделил се за миг от шаренията на дюлите, морковите и ябълките, за да повърви пет-шест крачки с нас, ни помахваше радостно, тъжният бакалин се ухили, изгледа ни одобрително и хлебарят, наредил на чирака си да остърже прегорелите погачи. Моментално проумях колко умело се е задействала мрежата на Шекюре от шушукания и клюки и че съкварталците, научили бързо за развода и женитбата й с мен, ни даваха своето одобрение. Все пак бях готов да отвърна на всяка груба и неочаквана нападка, пък било и само подхвърлена обидна дума. Така че като напуснахме чаршията сред поздравления и весела гълчава, не бях недоволен, че ни последва тълпа от дечица, които се надяваха на някоя и друга пара: По усмивките на жените, мяркащи се зад пролуките на прозорци, решетки и кепенци, се убедих, че възбудата, глъчката и свитата от хлапета се превръщаха за нас в нещо като подкрепа и закрила.