Орхан Памук - Името ми е червен

ТРЕТАТА рисунка: Тя изобразява същата сцена, ала украсите по стените са с орнаменти в китайски маниер, придаващи плътност на виещите се и оцветени в тъмни краски клони; над главата на заместник-кадията са нарисувани любопитни разноцветни облаци, та да е ясно, че в нашата история има и някаква игра. Макар че Имамът и брат му се явяват поотделно пред заместник-кадията, на рисунката те заедно разказват за незавръщащия се вече четвърта година от войната мъж на опечалената Шекюре, за нейния мизерен живот, тъй като мъжът й не се е погрижил за нея, за разплаканите очи на двете гладни сирачета, за невъзможността на Шекюре да им намери баща, камо ли да получи заем без позволението на мъжа си, нали се води омъжена - и това трябва да е тъй затрогващо и умилително, че и глухите стени да се просълзят, а тя на мига да бъде разведена. Обаче тук, точно тук кораво-сърдечният заместник-кадия, без да обръща внимание на изброеното, строго запита кой ще е попечител на Шекюре. След кратко колебание скочих от мястото си и заявих, че уважаемият й баща, който е бил чавуш и посланик на Падишаха ни, все още е жив и здрав.

- Докато не се яви в този съд, развод няма да има! -отсече заместник-кадията.

Обезпокоено му обясних, че Лелин ефенди е болен и бере душа, че последната му молба към Аллах е да види дъщеря си разведена и че аз съм негов пълномощник.

- Добре де, и да я разведа, какво? - отвърна заместник-кадията. - За какво му е на един умиращ да развеждам щерка му с мъж, който отдавна се е запилял във войните? Виж, ако имаше някой късметлия, някой надежден кандидат-зет, та старецът да омъжи дъщеря си, тогава бих го разбрал, защото ще си иде спокоен от този свят.

- Има - казах.

- Кой е?

- Аз!

- Тъй ли? Та нали ти беше упълномощеният от попечителя? - каза заместник-кадията. - С какво се занимаваш?

- Бях писар, секретар и заместник-дефтердар при пашите от източните провинции. Приключвам история за войните с персите и ще я поднеса на Падишаха ни. Разбирам от миниатюрна живопис. И цели дванайсет години изгарям от любов по тази жена.

- Да си й роднина случайно?

За миг се засрамих, че угоднича пред заместник-кадията и излагам на показ своя живот като някаква вещ без всякаква тайнственост и загадъчност; замълчах.

- Отговаряй, а не ми се черви като рак.

- Дъщеря е на леля ми.

- Хъм, разбрах. Искаш да я ощастливиш, така ли?

И направи неприличен жест с ръка. Нека миниатюристът пропусне тая пошлост. Достатъчно е да покаже моето изчервяване.

- Имам достатъчно средства.

- Понеже съм последовател на Шафии, разводът на нещастната Шекюре, чийто мъж не се е върнал четири години от войната, не противоречи на моята вяра и на Корана - рече заместник-кадията. - Разведох я. Дори и да се върне мъжът й, не може да предяви повече никакви права над нея.

ЧЕТВЪРТАТА рисунка показва как с помощта на послушната армия от букви, приведена в действие от черното мастило на заместник-кадията, в регистъра се завежда, че милата ми Шекюре става вдовица, че е подпечатано разрешителното за нова женитба и че го получавам аз. Вътрешното озарение от щастието, което изпитвах в момента, може да се изобрази и чрез обагрянето на съда в червено, и чрез кървавочервените линии, рамкиращи рисунката. Измъкнах се тичешком, провирайки се през тълпата от мъже и лъже-свидетели пред вратата на заместник-кадията, дошли да получат развод за дъщерите си, за своите по-големи или по-малки сестри.

Пресякохме Босфора на път към Якутлар и се отървах от Имам ефенди и брат му, споразумявайки се да бъдат свидетели и на брака ни. И тутакси осъзнах, че всеки срещнат би могъл да завиди на необичайното ми щастие и би могъл да ми спретне някоя мръсотия, тъй че се затичах по улицата на Шекюре. Злокобните гарвани радостно подскачаха по керемидите - откъде бяха надушили, че в къщата има мъртвец? Тежеше ми, че не успях да потъгувам за Лелин, че не пролях и една сълза за него, ала плътно спуснатите кепенци на къщата, вратата, безмълвието, дори наровото дърво ми говореха, че всичко се подрежда добре.

Значи ще разберете и прибързаната ми интуитивна реакция. Грабнах камък от земята и го запратих към портата - не улучих! Хвърлих друг камък - улучих покрива. Разядосан, засипах къщата с дъжд от камъни. Най-сетне се отвори прозорецът. Прозорецът, на който преди четири дни, в сряда, за първи път видях Шекюре през наровите клонки. Беше Орхан, дочух през кепенците как Шекюре го нахока, сетне видях и нея. Спогледахме се с моята любима обнадеждено. Колко мила, колко красива изглеждаше! Даде ми знак да изчакам и затвори прозореца.