Орхан Памук - Името ми е червен

Хайрие се върна с празното гърне и аз събрах рисунките. Вече излизах от стаята, когато Шевкет разтревожено се провикна:

- Мамо, къде, къде отиваш?

- Сега ще се върна.

Прекосих софата, лъхна ме леденият й студ. Срещу празния миндер, там, дето четири дни наред бяха разговаряли с татко за живописта, миниатюрата и перспективата, седеше Кара. Разстлах рисунките върху подставката, по миндера, по пода. Свещта обливаше стаята в някаква шарена светлина. Топла и смайващо жива светлина -струваше ти се, че всичко наоколо е раздвижено.

Съзерцавахме рисунките дълго - безмълвно, почтително, неподвижно. При всяко помръдване въздухът, напоен с миризмата на смърт от съседната стая, разлюляваше пламъка на свещта и загадъчните картини на татко оживяваха. Дали ми изглеждаха толкова значими, само защото бяха причина за смъртта на баща ми? Какво ме омагьосваше - странността на коня, неповторимостта на червения цвят, тъгата на дървото, скръбта на двамата абдали или страхът от убиеца, който погуби не само татко заради тези рисунки? Мина време, преди да осъзнаем с Кара, че сме сами в една стая през нашата сватбена нощ -достатъчен повод помежду ни да се настани тишината, обгърнала и рисунките; прииска ни се да поговорим.

- На сутринта още със ставането ще трябва да разгласим, че горкичкият ми баща е починал насън - казах. Колкото и правдиво да изглеждаше изреченото от мене, не прозвуча искрено.

- На сутринта всичко ще бъде наред - изреченото от Кара придоби същото Странно звучене: казваше истината, без да й вярва.

Едва забележимо се придвижи към мен, прииска ми се да го прегърна, да обхвана с длани главата му, както правех с децата.

Тъкмо тогава чух как вратата към стаята на татко се отваря и ужасено скочих от мястото си, изтичах и надникнах в софата: В процеждащата се там светлина разтреперана видях, че вратата на татковата стая е пооткрехната. Пристъпих в леденостудената софа. Заради горящия мангал; откъм стаята на татко прииждаше миризмата на разлагащ се труп. Кой ли е влизал там - Шевкет или някой друг? В мъждивата светлина на мангала тялото на татко в нощната роба си лежеше спокойно. Сетих се как преди лягане идвах понякога тук да му пожелая лека нощ, а татко четеше „Книга за духа“. Поизправяше се, поемаше чашата от ръката ми и казваше: „Благословен да е даващият вода, хубавице моя!“, целуваше ме по бузата, както в детството, взирайки се в очите ми. Вгледах се в страшното лице на татко, то ме ужаси. Хем не исках да гледам лицето му, хем сякаш дяволът ме изкушаваше да се убедя колко страшно изглежда.

Боязливо се върнах в стаята със синята врата и Кара ми се нахвърли. Отблъснах го не с гняв, просто не знаех какво върша. Сборичкахме се в потрепващата светлина на свещта, ала това бе по-скоро някакво подобие на схватка. Изпитвахме удоволствие да се блъскаме, да докосваме ръце, бедра, гърди. Моят смут наподобяваше душевното състояние, описано от Незами в „Хосроу и Ширин“: Чувстваше ли Кара, който отлично познаваше Незами, че и аз като Ширин изричам: „Не измъчвай устните ми, като ги целуваш, не го прави“, а всъщност казвам: „Прави го“?

- Докато не бъде открит оня Иблис, докато не бъде разобличен убиецът на татко, няма да легна с тебе в една постеля.

Излязох от стаята засрамена, тичешком. Защото се бях усетила - крещя толкова силно, за да ме чуят и децата, и Хайрие. Пък и не само те, май желаех викът ми да бъде чут и от горкичкия ми баща, и от покойния ми мъж, изгнил отдавна в нечия незнайна земя.

Влязох при децата и Орхан веднага избълва:

- Мамо, Шевкет влезе в софата.

- Беше ли там? - попитах с оная гримаса, която означаваше, че ей сега ще го шамаросам.

- Хайрие! - извика Шевкет и я прегърна.

- Не е излизал изобщо - отвърна Хайрие. - Беше си в стаята.

От яд не можех да я погледна в очите. Разгласим ли веднъж смъртта на татко, щях незабавно да попреча на децата да дирят избавление от гнева ми при Хайрие, да споделят с нея нашите тайни, щях да пресека попълзновенията на тая долна слугиня, възползваща се от удобния случай да ме държи изкъсо. Сигурно ще се опита да ме обвини в убийството на татко и да прехвърли попечителството на децата върху Хасан. Като нищо ще го направи, да! И всичко това, само защото безсрамно се вмъкваше в постелята на баща ми. Повече няма защо да крия от вас -правеше го, естествено. Усмихнах й се мило. Прегърнах Шевкет и го целунах.

- Казвам, че Шевкет беше в софата - повтори Орхан.

- Муш веднага в постелята, лягате от двете ми страни и аз започвам приказката за чакала без опашка и черния джин.