Орхан Памук: Името ми е червен

След безброй перипетии и приключения двамата влюбени се оженват, ала младият Шируйе, син на Хосроу от предишната му съпруга, е като дявола - не ги оставя на мира. Този принц хвърля око както на бащиния престол, така и на Ширин - младата жена на баща му. Незами казва за него: „Устата му вони като на лъв.“ Та тоя Шируйе намира начин да премахне баща си и да се възкачи на престола. Една нощ влиза в стаята, където спят баща му и Ширин, промъква се в мрака към тяхното ложе и забива кинжал в гърдите на баща си. До сутринта кръвта му ще изтече и той ще издъхне до мирно спящата в същото ложе прекрасна Ширин.

Миниатюрата на великия майстор Бехзад предизвикваше истински страх - изпитвам го, откакто я видях: Представете си ужаса в полунощния мрак да те събуди шум от присъствието на друг в тъмната като рог стая! Представете си как този друг стиска кинжал в едната ръка, а с другата стиска гърлото ви. Филигранно изработените орнаменти по стените, стъклата и черчеветата в стаята, извивките и овалите върху аления килим с цвят на безмълвен писък, изтръгващ се от стиснатото ви гърло, фантастичният юрган на жълти и лилави цветя, избродирани с невероятно великолепие и радост, върху който, докато ви убиват, грубо е стъпил отвратителният бос крак на убиеца - всичко това обслужва предпоставената цел: От една страна - да ви омагьоса хубостта на рисунката, от друга - да ви внуши колко прекрасна е стаята, в която умирате и светът, който напускате. Истинският смисъл, който най-сетне ви просветва, докато разглеждате творбата, е безразличието на изобразената красота и на света към вашата смърт, умирате в самота, дори когато жена ви е редом.

„На Бехзад е - каза преди двайсет години старият майстор, с когото разгръщахме книгата в треперещите ми ръце. Лицето му се озаряваше не от свещта до главите ни, а от насладата на съзерцанието. - До такава степен е на Бехзад, че не е имало смисъл да я подписва.“

Осъзнавал го е и Бехзад, затова не е сбутал подписа си на някое тайно местенце. Според стария майстор в този подход на Бехзад се усещаше и свян, и притеснение. Истинската дарба, истинската способност означават хем да сътвориш непостижимото чудо, хем в това чудо да не оставиш следа, издаваща самоличността на твореца.

Бях паникьосан и убих нещастната си жертва направо в дърводелски стил. На другата нощ отидох сред пожарището, за да видя дали сътвореното от мен не бе оставило каквато и да е, издаваща самоличността ми следа и тогава въпросите за стила направо ме засипаха. Стилът е в несъвършенството, чрез което оставяме индивидуална следа.

Нямаше да го открия, ако не бе озарението от падащия сняг: Ето го пожарището, където убих приятеля си, с когото бяхме заедно от двайсет и пет години. Снегът бе затрупал всичко, което би наподобявало саморъчния ми подпис, беше го заличил. Което означаваше, че Аллах споделя моята и на Бехзад гледна точка по темата за стила и подписа. Ако бяхме извършили, дори несъзнателно, непростим грях, докато работехме по книгата, както твърдеше преди четири вечери онзи глупак, Аллах нямаше да засвидетелства такава любов към нас, миниатюристите.

Нея нощ, когато стигнахме с Финяга ефенди до пожарището, сняг още нямаше. Чухме далечен, разнесъл се като ехо кучешки вой.

- Защо идваме тук? - запита нещастникът. - Какво има да ми показваш по туй време?

- Пред нас зее кладенец, на дванайсет крачки от него зарових пари, сбирани с години - отвърнах. - И Лелин ефенди, и аз, ще те възнаградим, ако не споделиш с никого това, което ми каза.

- Значи от самото начало си бил наясно какво вършиш -разпалено рече той.

- Не се и съмнявай - излъгах го аз, понеже нямах друг избор.

- Разбираш ли, че рисунката, върху която работите е огромен грях? - простодушно попита той. - Тя е гавра, безбожие, каквото никой не е дръзвал да прояви. В Ада ще горите. Мъките и страданията ви ще са безконечни. А и мене въвлякохте.

Тия му думи ме хвърлиха в ужас - мнозина щяха да му повярват. Защо? Защото думите му излъчваха особена сила, особена магнетичност и човек, ще-не ще, се изпълваше с любопитство и пожелаваше истината за другите подлеци да излезе наяве. И без това се носеха достатъчно слухове за Лелин ефенди, задето тайно правеше поръчките за книгата, пък и плащаше добре. Отделно, дето Главният миниатюрист майстор Осман го ненавиждаше. Казах си, че и клеветата на моя побратим илюминатор лукаво се основава на тези истини. До каква степен бе искрен?

Повторих му натрупалите се обстоятелства. Вникна в нещата, не мънкаше. Сякаш, както в чирашките ни времена искаше да прикрие някаква наша вина, за да отървем боя на Майстор Осман. Тогава му вярвах. Когато беше чирак, гледаше с широко отворени очи, но тогава те още не бяха се поприсвили от рисуването на орнаменти. Изобщо не желаех да изпитвам обич към него, защото бе готов да разкрие всичко пред останалите.