Орхан Памук: Името ми е червен

Ох, ох, дойде ми много добре, стопли ми душата, изостри ми погледа, избистри ми ума и ето какво се досетих. Знаете ли какво освен топовете китайска коприна и китайски керамични съдове на сини цветя е изпратил венецианският дож в дар на Нурхаят султан, щерка на Негово Величество Падишаха ни? Игриво франкско [25] Франки е тогавашното обобщено название на французи, латини, англосаксонци, немци и др. - (Бел. прев.) куче с козина като свила - по-мека и от самур. Толкова фино било това куче, че дори и одеждата му била от карминена свила. Един наш приятел го беше онодил, та от него го знам: Това куче си оставало облечено и когато се съешавало. Всъщност в онази франкска страна всички кучета били с дрехи. Разправят, някаква си дама, най-знатната от знатните, като зърнала голо куче или пък, знам ли, като зърнала оная му работа, викнала: „Ай, голо куче!“ и изгубила свяст.

И без друго в страната на франкските неверници всяко куче си имало стопанин. Нещастните кучета носели синджири на вратовете си - разхождали ги по улиците, теглейки ги за синджирите като оковани, клети роби. Стопаните им насила ги вкарвали в домовете си, дори ги пъхали в постелите си. Кучетата не можели да се подушат, за да се съешат - те дори не се разхождали по двойки. При случайна среща по улиците се гледали тъжно и отдалече, заради пустите синджири по вратовете им и толкоз. Ние, истанбулските кучета скитаме волно из улиците - на глутници, вкупом, препречваме пътя по необходимост, нямаме си стопанин, свиваме се на кравай в някой ъгъл, който ни е харесал и спокойно заспиваме на сянка, изхождаме се където си искаме, хапем когото си искаме - неверниците не могат дори да си представят подобно нещо, може би затова очарованите от Ерзурумеца се противопоставяха на обичая да се хвърля месо по истанбулските улици като милостиня за кучетата, както се противопоставяха и на учредяването на вакъфи [26] Имот, завещан за богоугодни и благотворителни цели. - (Бел. прев.) . Ако тия, освен неприязън, възнамеряват да проявяват и жестокост, ще им припомня, че и кучешкото племе може да проявява неприязън, сиреч, жестокост. Надявам се, че по време на екзекуцията на тези мерзавци - а тя не е далече, нашите приятели - палачите - ще ни извикат да ги изядем парче по парче за назидание - те нали много обичат назиданията.

И още нещичко за последно: Предишният ми стопанин беше много справедлив човек. Вечер, тръгвайки да плячкосваме, си разпределяхме задълженията: Почнех ли да лая, той клъцваше гръкляна на жертвата - така човешките писъци не се чуваха. В замяна на тази услуга той нарязваше наказаните виновници на парчета, сваряваше ги и ми ги даваше да се нахраня. Аз не понасям суровото месо. Слава на Господа, палачът на ваиза от Ерзурум вече има предвид, че изям ли сурови месата на тая гадина, ще ме свие стомахът.

Ако само миг преди да убия тоя глупак ми кажеха, че съм способен да погубя човек, нямаше да повярвам. Така или иначе стореното се отдалечаваше от мен като галеон, чезнещ към хоризонта. Понякога дори ми се струваше, че не съм извършил никакво престъпление. Бяха изминали четири дни, откак, макар и с неохота, убих нещастния си събрат Финягата и лека-полека започнах да привиквам.

Преди да му посегна, неудържимо желаех да разреша възникналия проблем, но разбрах - друг изход няма. Убих го и поех цялата отговорност. Не позволих гилдията на миниатюристите да бъде изложена на опасност, заради клеветата на някакъв си безумец.

Както и да е, човек трудно свиква с убийството. Вкъщи просто не си намирам място, изскачам на улицата, там също не ме свърта, свивам по някоя пряка, после по друга, вглеждам се в очите на минувачите и откривам, че немалко от тях се смятат за невинни, само защото не са били принудени от случая да извършат престъпление. Трудно е да се повярва, че повечето хора са по-морални и по-добри от мен единствено по волята на съдбата. В крайна сметка, понеже все още не са извършили никакво престъпление, изглеждат глуповати, а като всички глуповати - добронамерени. Убих тоя нещастник и четирите дни бродене из истанбулските улици бяха достатъчни, за да прозра, че всеки човек с проницателен блясък в очите и със сянка, отразила душата му върху лицето е потенциален убиец. Невинни са единствено глупците.

Тази вечер например се сгрявах с горещо кафе в кафенето зад Пазара за роби, взирах се в рисунката на едно куче и заедно с всички, заслушани в неговата история, се смеех от душа, когато ме завладя усещането, че седналият до мен самотник е също такъв убиец. И той, както и аз се смееше на медахските истории, но дали заради това, че ръката му приятелски бе отпусната до моята, дали заради безпокойството на потръпващите му пръсти, обгърнали чашата, знам ли, заключих, че и той е от моята порода - рязко се обърнах и го загледах втренчено. Стресна се, направо се обърка. На тръгване негов познат го хвана под ръка и каза: